Пол Ливайн
Убий всички адвокати
В памет на Марго Рене Гросман (1986–2001)
Благодарности
Отново благодаря на своя събрат по перо и приятел Ранди Андерсън за критиката и предложенията. Още веднъж черпя по едно всички от екипа си във Флорида: Рик Бишоф, Рой Кроначър и Пол Фланиган за морските им съвети; Ед и Мария Шохат за вещината им в криминалното право и Ейнджъл Кастийо за изчеткването на испанския ми.
Благодаря на Кейт Мичак за редакцията, на Шарън Пропсън за помощта при издаването и на Ал Цукерман за това че е мой агент. Признателен съм на всички в „Бантам Букс“ за подкрепата.
Благодарности също и на Керъл Фицджералд, на Сънил Кумар и Уили Сейчик за великолепно създадения www.paul-levine.com
1
Риба на сухо
Само по боксерки, с гурелясали от съня очи, Стив Соломон напъна външната врата с рамо. Запъваше. Още един напън, още едно задиране и вратата се отвори със скърцане. Чак тогава Стив видя сто и петдесет килограмовата риба, острият шип на носа й беше забит в шпионката. Син марлин. Сякаш замръзнал насред скока си.
Беше виждал алигатори да изпълзяват от каналите на съседите. Беше чувал папагали да кряскат в близкия парк. Беше стъпвал върху хлебарки колкото колело на ролери. Но дори и в зоологическата градина, която представляваше сам по себе си Маями, подобно нещо би трябвало да се смята за странно.
Огледа Къмкуот Авеню, покрита със зеленина улица на километър и половина от червеникавата вода на Бискайския залив. Nada1. Жива душа нямаше, дори рачета не пъплеха.
Огледа бунгалото отпред; мазилката беше избледняла до цвета на жабунясала вода в басейн. По прозорците и стряхата нямаше други животни. В живия плет от хибискус не се криеха пакостници.
Цяла ескадрила мухи жужаха около главата на марлина. Въздухът, обикновено наситен с мириса на жасмин на зазоряване, сега определено вонеше на риба. Струйка пот се стичаше по гърдите на Стив, денят вече набираше пара и беше душно и влажно. Той вдигна вестника — беше осеян с червени топчета от бразилския пипер, като пръски кръв от местопрестъпление. На първа страница нямаше нищо за среднощна приливна вълна.
Прехвърли останалите възможности. Боби, много ясно. Дванайсетгодишният му племенник беше зевзек, но откъде беше намерил такава гигантска риба? И кой му беше помогнал да я довлече?
— Боби!
— А?
— Би ли дошъл за малко, ако обичаш?
— Аха.
Не можеше да диша без „а“, „аха“.
Чу как босите му крака шляпат по плочките. Миг по късно, облечен във фланелка на „Делфините“ — висеше до коленете му, — Боби се появи на вонящата на риба входна врата.
— Мамка му!
— Мери си приказките, хлапе!
Момчето свали очилата с черни рамки и почисти стъклата с края на фланелката.
— Не съм аз, вуйчо Стив.
— Да съм казал такова нещо? — Стив го цапна по врата и размаза един комар, който остави кърваво петно. — Някаква идея?
— Може да е нещо в смисъл „върви да спиш при рибите“.
Стив се помъчи да си спомни дали е обиждал някого наскоро. Никого, ако не се брояха съдиите, ченгетата и кредиторите. Почеса се през боксерките и племенникът му последва примера му през фланелката — два мъжки екземпляра от един и същи вид, потънали в дълбок размисъл.
— Знаеш ли кое е най-ироничното, хлапе?
— Кое?
— Гащите ми. — Стив посочи оранжево-зелените си шорти на „Флорида Марлин“ с огромна изскачаща от морето риба.
— Бъркаш иронията със съвпадението, вуйчо Стив — отвърна малкият разбирач.
След двайсет минути цъфна Виктория Лорд: носеше кесия с хлебчета, кофичка сирене крема и кутия портокалов сок. Целуна Стив по бузата, разроши косата на Боби и каза:
— Предполагам, знаете, че пред вратата ви виси марлин, нали?
— Не съм аз — повтори Боби.
— Какво става?
Стив сви рамене и взе хлебчетата.
— Сигурно някое съседско дете.
Беше се изкъпал, избръснал и си беше облякъл джинси и хавайска риза със сърфисти на гигантска вълна — униформата му в дните, в които не му се налагаше да ходи в съда. Преди в живота му да се появи Виктория, той се размотаваше в офиса си по шорти, джапанки и тениска с надпис: „Адвокатите го правят набързо“. По онова време долнопробната кантора на Стив се кипреше с името „Соломон и съдружници“. В интерес на истината, единствените съдружници на Стив бяха хлебарките, които изпълзяваха изпод нацепената ламперия по стените.
Сега беше „Соломон и Лорд“. Виктория беше донесла малко класа заедно с полирането на мебелите, свежите лилии и настояването Стив да спазва поне някои етични норми.
Днес беше облечена с копринена блуза с цвета на зряла праскова, опънати сиви дънки и къс жакет на сложни геометрични фигури. Един и осемдесет върху кадифените си велурени обувки с висок ток. Руса коса, изваяни черти и яркозелени очи. Страхотна опаковка, която излъчваше сила, интелигентност и сексапил.
— Слуша ли радио тази сутрин? — попита Виктория.
Стив и наля кафе „Кубано“, гъсто като меласа.
— Естествено. Спортните новини на Мендик Бясното куче.
— Шоуто на доктор Бил.
— Тоя хахо? Защо да го слушам?
— Говореше за теб, съдружнико.
— Не вярвай на нито една дума, която казва.
— Защо не си ми казвал, че си му бил адвокат?
Стив спокойно размаза сиренето върху покритото с маково семе хлебче.
— Беше много отдавна. — Искаше да избегне всякакви въпроси относно доктор Уилям Кригър. Нашумял психиатър. Минизнаменитост. И сега бивш затворник. — Какво каза?
— Нарече те Стив Соломон Мошеника.
— Ще го съдя за клевета.
— Каза, че не можеш да спечелиш дело за пресичане дори и при зелен светофар.
— И за морални щети.
— Твърдеше, че си завършил някакъв безименен правен факултет с клизма.
— Юридическият факултет на Кий Уест е прочут, просто няма акредитация.
— Каза, че си опорочил процеса му и че би те съдил за престъпна некадърност, но нямал вяра на съдебната система. После взе да се пеняви за О. Джей Симспън, Робърт Блейк и Майкъл Джексън.
— Видях О. Джей в Дейдленд онзи ден — намеси се Боби, без да спира да дъвче. — Адски е
