„Безполезната ми сестра Джанис“.
Така я наричаше, когато мислеше, че Боби не го чува.
Имаше и още една причина да си мълчи. Може да беше само сън.
Боби видя Мария. Беше коленичила до шкафчето си, тениската на кръста й се беше вдигнала над ниско изрязаните й дънки и разкриваше божествените извивки на гръбначния й стълб, като върхове на планинска верига. Видя гладката й кожа, която изчезваше под черните бикини.
Мария беше най-готиното гадже в шести клас. Карамелена кожа, коса черна като бикините. Очи тъмни като парчетата обсидиан, които Боби й беше дал в часа по естествознание, тогава ръцете им се бяха докоснали.
Мария Муньос-Голдбърг.
Боби клекна пред своето шкафче. Искаше му се да каже нещо, но не знаеше какво.
Мария си беше залепила в шкафчето снимки на Хилари Дъф и Чад Майкъл Мъри. Боби ги беше гледал в един скапан филм, „Пепеляшка“, но щеше да се издъни, ако кажеше, че не ги харесва.
Какво можеше да направи? Мария живееше на една пресечка от Локуот, на 573 крачки от неговата врата. Дали да не й го кажеше?
„Не, ще реши, че я дебна“.
— Здрасти, Боби!
— Здравей! — Извърна се прекалено рязко и си цапардоса лакътя във вратичката на шкафчето.
— Прочете ли простотиите по история? — попита тя.
Той измърмори едно „да“, макар че две не виждаше от болка.
— В Гражданската война има прекалено много битки — оплака се тя. — Не мога да ги запомня всичките.
Боби се почуди дали да й каже, че ги помни по азбучен ред от Антитам до последната буква. Но щеше да прозвучи прекалено тъпо.
— За теста трябва да знаеш само Гетисбърг и двете при Бул Рън — отвърна.
— Има толкова за четене. — Почти го изквича, но от нейните устни прозвуча като нежна мелодия.
„Антитам, Бачелър Крийк, Девилс Бекбоун, Езра Чърч, Чикамуга…“
Нищо не можеше да направи. Мозъкът му рецитираше битките в Гражданската война от А до Я.
— Ще ми помогнеш ли? — попита тя.
— Искаш да кажеш… да учим заедно ли?
— Мога да дойда у вас след училище.
Повдигна рамене, все едно няма проблем, какво толкова.
— Разбира се, супер. Знаеш къде живея, нали?
Тя се усмихна, перфектни зъби, бяха й свалили шината в началото на учебната година.
— Знам, че е някъде наблизо. Виждала съм те пред нас.
„Видяла ме е!“
— Ами… минавам понякога. Близо съм. Къмкуот. Локуот. Авокадо…
„Млъкни веднага! Говориш като абсолютен кретен!“
— И аз съм в този квартал. — Тя се изправи и Боби стана заедно с нея, като по чудо успя да не си изпусне учебниците или да не си цапардоса кокаляците в шкафчето.
— Кажи ми адреса — продължи тя. — Ще мина към четири.
Боби написа адреса на един лист. Знаеше, че не всички хора могат да помнят като него.
— Ще взема няколко дивидита — каза Мария. — Ако свършим бързо, може да изгледаме някой филм.
— Супер! Гледала ли си „Пепеляшка“? Готино филмче.
— Шегуваш ли се? Обожавам този филм! Гледала съм го милион пъти.
Още една усмивка и тя се обърна, тръгна по коридора и прошепна едно сладко „чао“ през съвършеното си рамо.
„Ще се гръмна!“
Мария Муньос-Голдбърг щеше да дойде у тях с учебника си по история, дивидитата си и черните си бикини. Проследи я с поглед до класната й стая, симфонията на гласа й все още отекваше в главата му заедно с…
„Кенесоу Маунтин, Фредериксбърг, Харпърс Фери…“
Имената не спираха. Но се редяха толкова тихо, че все още чуваше гласа на Мария и виждаше в съзнанието си полуотворените й устни, топли и сладки.
3
Канджа от миналото
Стив паркира колата и се възхити на шестметровото си подобие. Това му беше любимият момент от деня.
Двуетажният стенопис беше изтипосан върху олющения хоросан на стената на „Манекените“, агенцията за модели, където се намираше кантората „Соломон и Лорд“. Ето го Стив, седеше на бюрото с тъмносив костюм и четеше закони. Нещо, което никога не носеше и което никога не четеше. До него стоеше Виктория в рубиненочервено двуредно сако с ресни, гърдите й бяха по-големи и устните й по-пухкави, отколкото в действителност.
И отдолу надписът, с красиви букви:
Виктория беше ужасена, разбира се. „Евтино“ и „сквернословно“ бяха двете й най-мили определения. Стенописът беше изрисуван собственоръчно от Анри Тусен, шестнайсетгодишен хлапак, когото Стив беше защитавал в съда за малолетни. Един от най-добрите художници на графити в Малък Хаити. Бяха го арестували, докато изтипосвал на една стена президента Буш в интимни отношения с коза. „Задълбочена политическа сатира“, беше казал Стив в защита на момчето. Съдията му даде условна присъда и Стив го нае да изрисува стената вместо хонорар за услугите си.
Докато влизаше в сградата, не можеше да се отърси от въпроса, който го занимаваше цяла сутрин.
„Колко точно да кажа на Виктория?“
Това беше един от най-повтарящите се въпроси във взаимоотношенията им, както професионални, така и лични. Беше по-открит с Виктория, отколкото с която и да било друга жена преди нея. Много ясно, че никога не беше изпитвал към друга жена толкова дълбоки чувства, колкото изпитваше към Виктория.
„Но тя е адски тесногръда!“
Спомни си фойерверките, докато течеше делото за настойничество на Боби. Изправен пред възможността държавата да му отнеме момчето, Стив тайно беше платил на Джанис, за да промени показанията си. Джанис и без това беше наркоманка. Когато Виктория разбра, направо избухна:
— Не можеш да подкупваш свидетел!
— Плащам й, за да каже истината. Ако не й платя, ще излъже и ще загубим.
— Въпреки това е незаконно.
