Естествено, всеки можеше да чете колкото си иска за преживяванията на „удавниците“ в учебниците по експериментална психология. Ала тези преживявания бяха индивидуално различни. Една трета от кандидатите не можеха да издържат не шест или пет, но дори три часа. И все пак издръжливостта си струваше усилията, защото мястото на преддипломната практика зависеше от оценката за издръжливост: който заемаше първото място, получаваше „екстра“ практика, съвсем различна от, общо взето, неинтересното, даже скучно пребиваване по различните околоземни станции. Невъзможно беше да се предвиди кой ще се окаже „железен“ и кой не — „банята“ подлагаше на не какво да е изпитание целостта и твърдостта на характера.
Пиркс премина началото доста гладко, ако не смятаме това, че без всякаква нужда си мушна главата под водата, преди асистентът да му сложи маската, благодарение на което глътна порядъчна порция и се убеди, че това е най-обикновена солена вода.
Веднага след като му сложиха маската, почувствува лек шум в ушите. Намираше се в абсолютна тъмнина. Разхлаби мускулите, както следва, и увисна неподвижно във водата. Очите не можеше да отвори, дори и да иска — парафинът плътно прилепваше към страните и челото. Отначало го засърбя носът, след това дясното око. През маската, естествено, не можеше да се почеше. За сърбеж в разказите на другите „удавници“ не се говореше — явно това беше негов личен принос в експерименталната психология. Почиваше съвършено неподвижен във водата, която нито топлеше, нито охлаждаше голото му тяло. След няколко минути имаше чувството, че тя изобщо не съществува.
Разбира се, можеше да размърда краката или поне пръстите си и да се увери, че са хлъзгави и мокри, но знаеше, че от тавана над него бди окото на регистриращата камера: за всяко помръдване се пишеха наказателни точки. Вслушвайки се в себе си, скоро започна да различава тоновете на собственото си сърце, необичайно слаби и сякаш идващи от огромно разстояние. Чувствуваше се съвсем не лошо. Сърбенето изчезна. Нищо не го стесняваше. Алберт беше сложил тръбичките в маската така ловко, че дори не ги усещаше. Изобщо нищо не усещаше. Тази пустота започваше да става тревожна. Първо изгуби представа за положението на тялото си, за ръцете и краката. Все още помнеше как лежи, защото го знаеше, но не усещаше нищо. Започна да съобразява, дълго ли е бил под водата с белия парафин на лицето. С удивление разбра, че той, който обикновено умееше без часовник да определя времето с точност до няколко минути, няма ни най-малка представа колко минути — или може би десетки минути? — са изтекли след потапянето му в „идиотската баня“.
Докато се учудваше, забеляза, че вече няма нито тяло, нито лице — изобщо нищо. Сякаш изобщо не съществуваше. Такова усещане трудно ще наречеш приятно. По-скоро плашеше. Като че ли по мъничко се разтваряше в тази вода, чието съществуване също не усещаше. Ето, и сърцето си престана да чува. С всички сили напрягаше слух — и нищо. Затова пък тишината, която го изпълваше целия, се превърна в неприятно, глухо ръмжене, в непрекъснат бял шум — чак му се искаше да си запуши ушите. Хрумна му, че сигурно е изтекло доста време и няколко наказателни точки няма да бъдат фатални. Искаше да раздвижи ръцете си.
Нямаше какво да движи: ръцете му бяха изчезнали. Не че се изплаши — по-скоро се вцепени. Наистина, беше чел нещо за „загуба на усещането за тяло“, но кой би повярвал, че това усещане може да бъде така истинско?
„Явно така трябва да бъде — успокои се. — Важното е да не мърдаш — щом искаш да имаш добра оценка, трябва да потърпиш.“ Тази максима го поддържа известно време. Колко? Не знаеше.
След това започна да става все по-лошо.
Отначало тъмнината, в която се намираше, или по-точно: която беше самият той, се изпълни със слабо светещи кръгове някъде на границата на полезрението: всъщност те не светеха, а само смътно белееха. Раздвижи очи, почувствува движението и това го зарадва. Но странно нещо — след няколко помръдвания и очите отказаха да се подчиняват…
Зрителните и слуховите феномени, това проблясване, мяркане, шум и ръмжене, бяха само невинен пролог, играчка в сравнение с онова, което започна после.
Разпадаше се. И даже не тялото: за тялото вече не си спомняше, то не съществуваше от незапомнени времена, беше минало свършено, безвъзвратно загубено. А може би никога не беше съществувало?
Случва се понякога притиснатата, лишена от приток на кръв ръка да изтръпне за известно време. Тогава с другата, чувствителна и жива ръка можеш да я докоснеш, като парче дърво. Почти всеки познава това странно усещане, неприятно, но за щастие бързо преминаващо. Но тогава човек е съвсем нормален, жив, способен да усеща — само няколко пръста или китката са умъртвени, станали са като че ли чужд предмет, прикрепен към тялото му. А на Пиркс не остана нищо или по-точно: почти нищо — освен страха.
Разпадаше се — не на някакви си личности, а именно на страхове. От какво се страхуваше? Нямаше понятие. Не живееше нито наяве — нима може да бъдеш наяве без тяло? — нито насън. Защото не сънуваше все пак: знаеше къде се намира, какво правят с него. Това беше нещо трето. И на пиянство никак не приличаше.
Беше чел и за него. Наричаше се „нарушение на деятелността на мозъчната кора, предизвикана от липсата на външни импулси“.
Звучеше не съвсем лошо. Но на практика…
Беше малко тук, малко там и всичко се разпълзяваше. Посоки. Нагоре, надолу, встрани — нямаше нищо. Мъчеше се да си спомни къде ли е таванът. Но за какъв таван можеш да помислиш, когато нямаш нито тяло, нито очи?
— Сега — каза си — ще въведем ред. Пространство — размери — три посоки.
Тези думи нищо не означаваха. Помисли за времето, повтори „време, време“ — сякаш дъвчеше парче книга. Няколко букви без всякакъв смисъл. Вече повтаряше не той, а някой друг, чужд, вселил се в него. Не, той се беше вселил в някого. И този някой се издуваше. Набъбваше. Ставаше безграничен. Бродеше из непонятни недра, стана огромен като балон, невъзможен, слоноподобен палец, целият беше палец, но не свой, не истински, а някакъв измислен, появил се неизвестно откъде. Този пръст ставаше самостоятелен. Ставаше нещо угнетяващо, неподвижно, свит укоризнено и същевременно идиотски, а той — неговото съзнание — се носеше ту към едната, ту към другата страна на тази грамада, невъзможна, топла, отвратителна, никаква…
Грамадният пръст изчезна. Пиркс кръжеше. Въртеше се: падаше като камък, искаше да извика. Очи без лица, кръгли, опулени, които се размазваха, когато им се съпротивяваше, лазеха в него, тълпяха се, разпъваха го отвътре, сякаш беше тънкостенен резервоар, готов да се пръсне.
И избухна…
Разпадна се на независими едно от друго парчета тъмнина, които се рееха като безпорядъчно летящи дрипи овъглена хартия. И в тези трепкания и подхвърквания имаше непонятно напрежение, усилие като при смъртна болест, когато през мъглата и пустотата, която някога е била здраво тяло, а сега е само безчувствена, изстиваща пустиня, нещо за последен път се мъчи да се обади, да достигне до другия човек, да го види, да го докосне.
— Ей сега — удивително трезво каза някой, но това беше чужд глас, не неговият. Може би някакъв добър човек се смили и заговори с него? С кого? Къде? Но нали чу. Не, това не беше истински глас.
— Почакай. Другите са го преживели. От това не се умира. Трябва да се държиш.
Тези думи се повтаряха непрекъснато. Докато загубиха смисъл. Отново всичко се размаза като измокрена сива попивателна. Като пряспа на слънце. Размиваше се, неподвижно бягаше нанякъде, изчезваше.
„Сега няма да ме има“ — помисли напълно сериозно, защото това приличаше на смърт, а не на сън. Само едно все още знаеше, че не сънува. Обкръжиха го от всички страни. Не, не него. Тях. Бяха няколко. Колко? Не успя да преброи.
— Какво правя тук? — запита нещо в него. — Къде съм? В океана? На Луната? Изпитание…
Не вярваше, че е изпитание; как така — малко парафин, някаква си солена вода и човек престава да съществува? Реши да свърши с това на всяка цена. Бореше се, без да знае с кого, сякаш повдигаше огромен камък, който го е затиснал. Не можеше дори да помръдне. С последен проблясък на съзнанието събра остатъка от силите си и изстена. И дочу този стон — приглушен, далечен, като радиосигнал от друга планета.
За някакъв миг почти дойде на себе си и се съсредоточи — за да изпадне отново в следващата, още
