по-черна, още по-унищожаваща агония.
Не усещаше болка. Ех, да имаше болка, щеше да стои в тялото му, да напомня за себе си, да очертава някакви граници, да къса нервите. Но това беше безболезнена агония: мъртъв, нарастващ прилив на небитието. Почувствува как спазматично вдишваният въздух влиза в него сякаш не в дробовете, а в тази маса от трепкащи, сгърчени парцали на мисълта. Да простене, още веднъж да простене, да се чуе…
— Който иска да стене, не трябва да мечтае за звездите — обади се същият непознат, близък, но чужд глас.
Съобрази и не простена. Впрочем вече го нямаше. Не знаеше кой е — в него се вливаха лепкави студени струи, а най-лошото беше — защо никой от онези глупаци дори не го споменаваше? — че всичко свободно преминаваше през него. Беше станал прозрачен. Беше дупка, решето, верига от лъкатушни пещери и проходи. После и това се разпадна — остана само страхът, той продължи даже когато мракът, разтърсен от трескаво блещукане, изчезна.
После стана по-лошо, много по-лошо. Но за това Пиркс не беше в състояние да разкаже, нито дори ясно и подробно да си припомни: за такива преживявания още не са измислени думи. Нищо не можа да изцеди от себе си. Е, да, „удавниците“ се обогатяваха с едно дяволско преживяване, което профаните не можеха дори да си представят. Друг е въпросът, че нямаше за какво да им завиждат.
Пиркс премина през още много неща и състояния. Известно време не съществуваше, след това отново се появи — умножен, после нещо му изяде целия мозък, после ставаха някакви объркани, неизразими ужасии — обединяваше ги страхът, надживял и тялото, и времето, и пространството. Всичко.
На страх се беше наситил.
Доктор Гротиус каза:
— Първия път простенахте в 138-та минута, втория — в 227-та. Всичко 3 наказателни точки — и никакви спазми! Моля, сложете крак върху крак. Да проверим рефлексите… За това, как успяхте да издържите толкова дълго — после.
Пиркс седеше върху сгънатата на четири хавлия, дяволски грапава и затова много приятна. Беше съвсем като Лазар. Не в смисъл, че приличаше на него, но се чувстваше наистина възкръснал. Беше издържал седем часа. Зае първото място. През последните три часа умира няколко хиляди пъти. Но не застена. Когато го измъкнаха от водата, изтриха, масажираха, инжектираха, дадоха му чашка коняк и го заведоха в лабораторията, където чакаше доктор Гротиус, той се погледна по пътя в едно огледало. Беше съвсем оглушен и объркан, сякаш ставаше от леглото след многомесечна треска. Знаеше, че всичко е минало. И все пак погледна в огледалото. Не защото очакваше да види прошарена коса, а ей така. Видя кръглоликата си мутра, бързо се обърна и закрачи нататък, оставяйки по пода мокри стъпки. Доктор Гротиус дълго се мъчи да измъкне от него някакви описания на преживените състояния. Това бяха седем часа — не какво да е. Сега доктор Гротиус гледаше по̀ другояче: не със симпатия, а по-скоро с любопитство, като ентомолог, който е открил нов вид пеперуда. Или съвсем рядък бръмбар. Може би виждаше в него тема за научен труд?
Трябва със съжаление да признаем, че Пиркс се оказа не особено благодарен обект за изследване. Седеше и глуповато мигаше: всичко беше плоско, двумерно, когато посягаше към нещо, то се оказваше по- близо или по-далеч, отколкото предполагаше. Това беше нормално явление. Но не съвсем нормален беше отговорът му на въпроса на асистента, който се стараеше да измъкне от него някакви подробности.
— Лежали ли сте там? — парира въпроса с въпрос.
— Не — удиви се доктор Гротиус. — Защо?
— Ами че полежете — предложи му Пиркс. — Сам ще видите как изглежда.
На следващия ден се чувствуваше толкова добре, че можеше даже да се шегува по повод „идиотската баня“. Оттогава ходеше постоянно до главното здание, където под стъклото на дъската за обявления окачваха списъците с местата на практиката. Но така и не можа да намери своето име. После дойде неделя.
А в понеделник го повика Шефа.
Пиркс не се разтревожи веднага. Отначало направи равносметка на своите прегрешения. Явно не ставаше дума за мишката, която пусна в ракетата „Остенс“ — оттогава мина много време, при това мишката беше малка, пък и въобще защо да говорим. След това беше онази история с будилника, който автоматически включваше ток към пружината на леглото на Мьобиус. Но и това беше дребна работа. Какво ли не се прави на 22 години — пък и Шефа беше снизходителен. Поне до определени граници. Нима беше научил за „призрака“? „Призракът“ беше собствено, оригинално изобретение на Пиркс. Естествено, колегите му помогнаха — все пак имаше приятели. Барн трябваше да си получи заслуженото. Операцията „призрак“ вървеше като по часовник. Насипаха барут в книжна фунийка, после с барутна пътечка опасаха три пъти стаята и я изведоха под масата. Може би наистина сложиха повече барут, отколкото е нужно. Другият край на барутната пътечка излизаше в коридора през пролуката под вратата. Барн бе предварително обработен: през цялата седмица всяка вечер не се говореше за нищо друго освен за призраци и духове. Пиркс не беше прост, раздели ролите: няколко момчета разказваха страшни истории, останалите разиграваха неверници, за да не може Барн лесно да подразбере клопката. Барн не вземаше участие в тези метафизични спорове, само понякога се надсмиваше над най-запалените привърженици на „онзи свят“. Да, но трябваше да го видите, когато излетя от своята спалня в дванайсет през нощта, ревейки като бивол, подгонен от тигър. Огънят се вмъкна през цепнатината под вратата, трикратно обиколи стаята и така бухна под масата, че книгите изпадаха. Но Пиркс беше прекалил — започна пожар. Няколко кофи с вода ликвидираха огъня, но на пода остана изгорена дупка, пък и смрад в коридора. Номерът не се удаде напълно: Барн за съжаление не повярва в духовете. И сега може би всичко е заради този „призрак“. Пиркс стана по-рано, облече чиста риза, за всеки случай попрегледа в „Книга на полетите“ раздела „Навигация“ и тръгна.
Кабинетът на Шефа беше великолепен. Поне така се струваше на Пиркс. Целите стени бяха покрити с карти на небето, на тъмносиния фон светеха жълти като капки мед съзвездия. Малък лунен глобус на бюрото, много книги, дипломи и втори, огромен глобус до прозореца. Този, вторият, беше истинско чудо: натиснеш съответното копче, и веднага светват и се задвижват колкото искаш спътници — говореше се, че там са не само сегашните, но и най-старите, дори първите, вече исторически, от 1957 година.
Този път обаче на Пиркс не му беше до глобуса. Когато влезе, Шефа пишеше. Каза му да седне и да почака. После свали очилата — беше ги сложил преди година — и се вгледа в него, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. Такъв му беше маниерът. От този поглед можеше да се смути дори светец без никакъв грях на съвестта си. Пиркс не беше светец. Не го свърташе във фотьойла. Ту се протягаше назад, в неприлично свободна поза, като милионер на палубата на собствената си яхта, ту отново се смъкваше напред — почти върху килима и собствените си пети. След като помълча малко, Шефа попита:
— Е, как си, младежо?
Обръщаше се на „ти“, значи работите не вървяха зле. Пиркс разбра, че всичко е наред.
— Казват, че си се изкъпал?
Пиркс потвърди. А това защо? Подозрителността не го напускаше. Може би заради невежливостта към асистента…
— Има едно свободно място за практика на Менделеев. Знаеш ли къде е това?
— Астрофизична станция на „онази страна“… — отговори Пиркс.
Беше малко разочарован. Имаше тайна надежда — толкова съкровена, че от суеверие да не попречи на нейното осъществяване не я признаваше даже пред себе си. Мечтаеше за нещо друго. За полет. Имаше толкова ракети, толкова планети, а той трябваше да се задоволи с обикновена стационарна практика на „онази страна“… Някога беше шик да се нарича обратната, невидима от Земята половина на Луната — „онази страна“. Но и сега така казваха.
— Правилно. Знаеш ли как изглежда? — попита Шефа.
Имаше особен израз на лицето. Сякаш още нещо скриваше. Пиркс се поколеба за миг — дали да излъже.
— Не — каза той.
— Ако приемеш задачата, ще ти дам цялата документация. — Шефа сложи ръка върху купчина книги.
— Значи мога и да не приема? — с нескрито оживление запита Пиркс.
— Можеш. Защото задачата е опасна или поне може да се окаже опасна.
