докладва за общото положение…
— Не мога да ви кажа много нещо — каза малкият доктор, като ставаше от стола. Той бавно се приближи до астрогатора. Беше с една глава по-нисък от него. — Намерихме само девет мумифицирани тела освен онова, за което спомена командирът и което ще бъде изследвано отделно. Всъщност това са скелети или части от скелети, изровени от пясъка. Мумификация е настъпила вътре в кораба, където е имало благоприятни условия: много ниска влажност на въздуха, практическа липса на гнилостни бактерии и невисока температура. Телата, които са се намирали на открито, са се разлагали главно през дъждовните периоди, защото пясъкът съдържа големи количества окиси и железни сулфати, които влизат в реакция със слаби киселини… Впрочем мисля, че тези подробности не са съществени. Ако се наложи точно да се представят протеклите процеси, с това ще се заемат колегите химици. Във всеки случай при външните условия не е могло да настъпи мумификация, още повече че тук се е прибавило и въздействието на водата и на разтворените в нея вещества, а също и въздействието на пясъка, продължило редица години. С последното може да се обясни и полирането на костната повърхност.
— Извинете — прекъсна го астрогаторът. — Най-важна в този момент е причината за смъртта на тези хора, докторе…
— Никакви симптоми на внезапна смърт, поне по най-добре запазените тела — поясни веднага лекарят. Не гледаше към никого и сякаш наблюдаваше нещо невидимо в повдигнатата си към лицето ръка. — Видът им е такъв, сякаш са умрели от естествена смърт.
— В смисъл?
— Без външно, внезапно въздействие. Някои дълги кости, намерени отделно, са счупени, но тези повреди са могли да настъпят по-късно. За да се определи това, са необходими по-обстойни изследвания. Тези, които са облечени, имат запазена кожа и скелетите им са неповредени. Никакви рани, ако не се смятат малките одрасквания, които със сигурност не биха могли да причинят смърт.
— Е, тогава как са загинали?
— Не зная това. Може да се приеме, че са загинали от глад или от жажда…
— Запасите им от вода и храна са неизразходвани — се обади от мястото си Гаарб.
— Зная това.
За момент настъпи мълчание.
— Мумификацията представлява преди всичко лишаване на организма от вода — обясни Нигрен. Все още не поглеждаше никого от присъствуващите. — Мастните тъкани се променят, но все пак могат да бъдат открити. А ето… тези хора всъщност са ги изгубили практически. Точно както след дълго гладуване.
— Но ги имаше у този, който намерихме в хибернатора — подхвърли застаналият зад последния ред кресла Рохан.
— Това е истина. Но той вероятно е умрял от измръзване. Сигурно е попаднал по неизвестен за нас начин в хибернатора; може би просто е заспал, когато температурата е започнала да спада.
— Допускате ли възможността за общо отравяне? — попита Хорпах.
— Не.
— Но, докторе… не можете така категорично…
— Мога да кажа следното — отвърна лекарят. — Отравяне в планетарни условия може да настъпи или в дробовете от вдишани газове, или през хранопровода, или през кожата. Един от най-запазените трупове беше с поставена кислородна маска. В бутилката имаше кислород, който би му стигнал за повече от десет часа…
„Това е истина“ — помисли си Рохан. Спомни си онзи човек, опънатата кожа на черепа му с остатъци от потъмнели петна на скулите и очните кухини, от които се сипеше пясък.
— Те не са могли да изядат нещо отровно, защото няма нищо за ядене тук — тоест на сушата. А те не са предприели никакъв риболов в океана. Катастрофата е станала веднага след кацането им. Само един патрул са успели да изпратят към развалините. Това е всичко. Впрочем, тъкмо идва Макмин. Колега Макмин, свършихте ли?
— Да — отвърна биохимикът от вратата.
Всички обърнаха глави към него. Той мина по средата между седналите и застана до Нигрен. Не беше свалил дългата си лабораторна престилка.
— Направихте ли анализите?
— Да.
— Доктор Макмин изследва тялото на човека, който беше намерен в хибернатора — обясни Нигрен. — Я ни кажете направо какво намерихте.
— Нищо — каза Макмин.
Косите му бяха толкова светли, че не можеше да се определи дали просто не са вече побелели, а очите му бяха сиви. Дори клепачите му бяха покрити с големи лунички. Но сега това дълго, конско лице не разсмиваше никого.
— Никакви органични или неорганични отрови. Всички ензимни групи на тъканите са в нормално състояние. Кръвта също. В стомаха има остатъци и от смлени сухари и концентрат.
— Тогава как е загинал? — попита Хорпах. Той продължаваше да бъде съвсем спокоен.
— Просто е замръзнал — отвърна Макмин и едва в този момент забеляза, че е с престилка. Откопча катарамите и я хвърли настрани върху едно свободно кресло. Гладката тъкан се свлече и падна на пода.
— Е, и какво е вашето мнение? — каза неотстъпчивият астрогатор.
— Нямам мнение — отвърна Макмин. — Мога само да кажа, че тези хора не са се отровили.
— Някакво бързо разпадащо се радиоактивно вещество? Или твърдо излъчване?
— Твърдото излъчване в смъртна доза оставя следи: пукване на капиляри, петехии, промени в кръвната картина. Такива изменения няма. Няма такова радиоактивно вещество, чиято смъртоносна доза, взета преди осем години, не би оставила никакви следи. Местната степен на радиоактивност е по-ниска от земната. Тези хора не са се срещнали с никаква форма на радиация. Гарантирам ви за това.
— Но нали все пак ги е убило нещо! — възбудено каза планетологът Балмин.
Макмин мълчеше. Нигрен тихо му каза нещо. Биохимикът кимна с глава и като премина между седналите, излезе. Тогава Нигрен слезе от подиума и седна на мястото си.
— Положението не е добро — каза астрогаторът. — Във всеки случай не можем да чакаме помощ от биолозите. Иска ли някой да каже нещо?
— Да.
Стана Сарнер, атомен физик.
— Обяснението за гибелта на „Кондор“ се крие в самия него — каза той. Изгледа един след друг всички със своите очи на далекогледа птица. В сравнение с черните му коси ирисът на очите му изглеждаше почти бял. — Тоест — то е там, само че засега не можем да го разшифроваме. Хаосът в каютите — непипнатите запаси, положението на пръснатите трупове, повредите в инсталацията — всичко това означава нещо.
— Ако нямате какво повече да кажете… — подхвърли разочаровано Гаарб.
— Не бързайте. Намираме се в тъмнина. Трябва да потърсим друг път. Засега знаем съвсем малко. Имам чувството, че нямаме смелостта да си припомняме някои от нещата, които видяхме на борда на „Кондор“. Затова с такава упоритост се връщахме към хипотезата за отравяне и предизвиканата от него всеобща лудост. В интерес на самите нас — и заради загиналите — трябва да разглеждаме безпощадно фактите. Моля, по-скоро внасям категоричното предложение всеки от нас да каже тук какво най-силно го е потресло на „Кондор“. Това, което може би не е споделил с другите. За което е помислил, че трябва да го забрави.
Сарнер седна. Рохан след кратка вътрешна борба каза за парчетата сапун, които беше видял в банята.
После стана Гралев. На борда под купищата скъсани карти и книги било пълно с изсъхнали изпражнения.
Друг някой каза за консервена кутия със следи от зъби. Сякаш някой се беше опитвал да прегризе тенекията. Гаарб се беше изплашил най-много от драскулките в бордовия дневник и бележката за „мушичките“. Той не се ограничи с това.
— Да кажем, че от тектоничния ров в „града“ е бликнала вълна отровни газове и вятърът я е довял до
