колона от машини, ревейки с моторите си, потегли нагоре по пандуса; пламнаха светлините над асансьора, насъбралата се в подножието му тълпа започна да се стопява; Рохан се качи горе между последните, заедно с тежко натоварените арктани, чието спокойствие му се струваше като коварна подигравка. В ракетата се чуваха продължителните звънци на информаторите и вътрешните телефони, по стените все още пламтяха призивните алармени сигнали за медицинския персонал, но след малко и те угаснаха — ставаше все по- спокойно. Част от екипажа слезе долу в столовата; той чуваше разговорите в изпълнения със стъпки коридор, един закъснял арктан тежко крачеше към помещението за роботите, най-после всички се пръснаха, а Рохан продължи да стои като парализиран, изгубил сякаш надежда да разбере какво се е случило, обзет сякаш от сигурност, че обяснение на всичко това не може и няма да
— Рохан!
Пред него стоеше Гаарб. Викът му стресна Рохан. Той трепна.
— Вие ли сте?… Докторе… видяхте ли? Кой е той?
— Кертелен.
— Какво!? Това е невъзможно…
— Гледах го до края…
— До какъв край?
— Бях заедно с него — каза с неестествено спокоен глас Гаарб.
Рохан виждаше как светлините в коридора проблясват в очилата му.
— Изследователската група в пустинята — измърмори той.
— Да.
— И какво му е станало?
— Галагер определи мястото въз основа на сеизмичните сондажи… озовахме се в лабиринт от малки, криволичещи теснини — каза бавно Гаарб, сякаш не на него, а като че ли се мъчеше сам да си припомни реда на събитията. — Там имаше меки скали от органичен произход, издълбани от вода, пълни с пещери и дупки, трябваше да оставим горе всъдеходите… Движехме се близко един до друг, бяхме единадесет души. Ферометрите показваха наличност на големи количества желязо; започнахме да го търсим. Кертелен мислеше, че там има скрити машини…
— Да, и на мене беше казал нещо подобно… и какво стана после?
— В една от пещерите на плитко, под самата повърхност на тинята — там има дори сталактити и сталагмити, — той намери нещо като автомат.
— Наистина ли?
— Не, не това, което мислите. Абсолютно изгнил, разяден обаче не от ръжда, сплавта му е неръждаема, а от корозия, прегорял до половината, с една дума — остатъци.
— Но може би други…
— Но този автомат е най-малко на триста хиляди години…
— По повърхността му се е утаил варовик в зависимост от това, как се е изпарявала водата, която е капела от сталактитите на тавана. Галагер сам направи сравнителен анализ според скоростта на изпаряването и на получаването на утайката и според дебелината й. Триста хиляди години е най-ниската граница… Впрочем този автомат прилича знаете ли на какво? На развалините!
— Значи не е никакъв автомат…
— Не, сигурно се е движел, но не на два крака. И не като краб. Впрочем нямахме време да го изследваме, защото веднага след това…
— Какво стана?
— Непрекъснато преброявах хората. Бях със силово прикритие, трябваше да ги охранявам, нали разбирате… но всички бяха с маски, знаете как е, всички си приличат един на друг, а комбинезоните им също така нямаха определен цвят, защото бяха изцапани с глина. По едно време изчезна един човек. Извиках ги всичките и започнахме да го търсим. Кертелен много се радваше на своето откритие и продължаваше да тършува… Помислих си, че се е заврял в някое разклонение на теснината… Там имаше много такива, но всичките бяха плитки, къси и добре осветени… Внезапно той излезе иззад завоя срещу нас. Беше вече в такова състояние. Нигрен беше с нас, мислеше, че това е топлинен удар…
— Е, какво всъщност му е станало тогава?
— В безсъзнание е. Макар че всъщност не е. Може да ходи, да се движи, само че не може да се установи контакт с него. Освен това е изгубил способността да говори. Чухте ли гласа му?
— Да.
— Сега вече малко се е уморил. Преди беше още по-лошо. Не позна никого от нас. В първия момент това беше най-страшното. „Кертелен, къде се губиш“, му извиках аз, а той ме отмина, сякаш беше съвсем оглушал, мина между нас и тръгна нагоре из теснината, но с такава крачка, по такъв начин, че всички просто изстинахме. Беше съвсем като… като че ли го бяха сменили с друг. Не реагираше на извиквания и се наложи да го гоним. Какво стана там! С една дума, трябваше да го вържем, иначе нямаше да можем да го доведем обратно.
— Какво казват лекарите?
— Както обикновено, говорят латински, но освен това друго не знаят. Нигрен и Сакс са при командира, можеш да идеш и да попиташ…
Таарб се отдалечи с тежки стъпки, наклонил своеобразно глава. Рохан се качи в асансьора и потегли нагоре към командния пункт. Той беше празен, но когато Рохан мина край картографските кабини, чу пред притворената врата гласа на Сакс и влезе вътре.
— Като пълно загубване на паметта. На това прилича — говореше неврофизиологът.
Той беше застанал гърбом към Рохан и гледаше рентгеновата снимка, която държеше в ръка. На бюрото над отворения бордов дневник седеше астрогаторът; бе вдигнал глава и беше се опрял на пълните със старателно навити звездни карти шкафчета. Слушаше мълчаливо Сакс, който бавно започна да поставя снимката в плика.
— Амнезия. Обаче изключителна. Не само че е забравил кой е, но е загубил и говора си, способността да пише, да чете; всъщност това е нещо повече от амнезия: пълно разпадане, унищожение на личността. От нея не е останало нищо освен най-примитивни рефлекси. Той може да ходи и да яде, но само ако му дават в устата. Хваща, но…
— Вижда ли, чува ли?
— Да. Несъмнено. Но не разбира това, което вижда. Не различава хората от машините.
— Рефлекси?
— Нормални. Поражението е централно.
— Централно ли?
— Да. На мозъка. Някакво пълно изтриване на паметта; от нея няма и следа.
— Следователно онзи човек от „Кондор“…
— Да. Сега вече съм сигурен. Същото е.
— Виждал съм подобно нещо… — съвсем тихо, почти шепнешком каза астрогаторът. Той гледаше Рохан, но без да му обръща внимание. — Това беше в пространството…
— Ах, да, зная! Как не съм се сетил! — възбудено каза неврофизиологът. — Амнезия след магнитен удар, нали?
— Да.
— Никога не съм виждал такива случаи. Познавам това заболяване само на теория. Това се е случило отдавна, по време на преминаване с голяма скорост през силни магнитни полета?
— Да. Следователно — в специфични условия. Не е толкова важна силата на полето, колкото неговият градиент и бързината на протичащите промени. Ако има в пространството високи градиенти, а случват се и скокообразни покачвания — индикаторите ги откриват от разстояние. По-рано не е имало индикатори…
— Наистина… — повтаряше лекарят. — Наистина… Амерхатен е правил такива опити с маймуни и котки. Подлагал ги е на въздействието на големи магнитни полета, докато те изгубвали паметта си…
— Да, нали това има някаква връзка с електрическите дразнители на мозъка…
— Но в този случай — гласно разсъждаваше Сакс — освен рапорта на Гаарб имаме показанията на всички негови хора. Силно магнитно поле… но то трябва да има стотици хиляди гауси?
— Стотици хиляди са малко. Необходими са милиони — сухо каза астрогаторът. Едва сега неговият
