извънредно много енграми, прекалено много зафиксирани думи. Все едно да се опитате да четете сто книги наведнъж. Получава се хаос. А той — Нигрен погледна дългата фигура под бялото платно, — той няма там нищо. Никакви думи освен тези няколко срички.
— Да. Преминах от сенсоричния център на говора чак до Silcus Rolandi — каза Сакс. — Затова се повтаряха сричките, били са последните фонематични структури, които са оцелели.
— А останалите? А другите?
— Няма ги. — Сакс, изгубил сякаш търпение, така вдигна тежкия апарат, че кожената му дръжка изскърца. — Просто ги няма и край. Моля да не ме питате какво е станало с тях. Този човек е изгубил цялата си слухова памет.
— А картината?
— Това е нещо друго. Видял е. Може да не е разбрал какво гледа, но и фотоапаратът нищо не разбира, а въпреки това фиксира всичко, към което го насочиш. Впрочем не знам дали той е разбирал или не…
— Ще ми помогнете ли, колега?
Двамата лекари вдигнаха апаратите и излязоха. Вратата се затвори. Рохан остана сам. Обхвана го такова отчаяние, че той отиде при масата, вдигна платното, отметна го и като разкопча ризата на мъртвеца, която се беше размразила и бе станала съвсем мека, внимателно прегледа гърдите му. Трепна, когато го докосна, защото дори и кожата бе станала еластична; с размръзването на тъканта мускулите бяха омекнали, неестествено повдигнатата досега глава се отпусна назад, сякаш този човек наистина беше заспал.
Рохан търсеше по тялото му следи от някаква загадъчна епидемия, от отравяне, ухапване, но не намери нищо. Два пръста на лявата ръка се разтвориха и откриха малка раничка. Тя беше леко отворена и започна да кърви. Червени капки започнаха да се стичат на бялата пенопластова обвивка на масата. Това беше вече прекалено за Рохан. Без дори да покрие мъртвеца със савана, той избяга от кабината и хукна към главния изход, като разблъскваше събралите се пред него хора, сякаш нещо го гонеше.
Ярг го спря пред барокамерата, помогна му да си сложи кислородния апарат и дори пъхна наустника в зъбите му.
— Нищо ли не се знае, навигаторе?
— Не, Ярг. Нищо! Нищо!
Не забелязваше заедно с кого се спуска с асансьора. Двигателите на машините виеха. Вятърът се засилваше и вълни от пясък се носеха и шибаха по грапавата, неравна повърхност на корпуса. Рохан изобщо беше забравил за тая странна грапавина. Той отиде при кърмата и като се вдигна на пръсти, докосна с върха на пръстите си дебелия метал. Бронята беше като скала, именно като много стара, изветряла повърхност на скала, покрита с твърди издатини. Той видя между транспортьорите високата фигура на инженер Ганонга, но дори не понечи да го запита какво е мнението му за това феноменално явление. Инженерът знаеше колкото него. Тоест — нищо. Нищо.
Връщаше се с още десетина души с най-големия транспортьор. Беше седнал в ъгъла на кабината. Чуваше гласовете на другите сякаш от много далече. Боцманът Тернер говореше нещо за отравяне, но му възразиха шумно:
— Отравяне ли? С какво? Всички филтри са във великолепно състояние. Резервоарите са пълни с кислород. Водните запаси са непокътнати… ядене, колкото щеш…
— Видяхте ли как изглеждаше този, дето го намерихме в малката навигационна? — попита Бланк. — Познавах го… Не бих се сетил кой е, но на ръката му имаше пръстен…
Никой не му отговори. Като се върна в базата, Рохан отиде направо при Хорпах. Астрогаторът се беше ориентирал вече в положението благодарение на телевизионното предаване и рапорта на групата, която се бе върнала по-рано и бе донесла направените неколкостотин снимки. Рохан неволно почувствува облекчение, че не му се налага да рапортува за всичко, което е видял.
Астрогаторът го погледна внимателно, стана от масата, на която върху картата на местността бяха натрупани много снимки. Бяха сами в голямата навигационна кабина.
— Стегнете се, Рохан — каза той. — Зная какво чувствувате, но на нас ни е необходим преди всичко разум. И хладнокръвие. Трябва да се доберем до същността на тази объркана история.
— Имали са всички защитни средства: енергороботи, лазери, антиматериомети. Главният антимат е точно до кораба. Имали са всичко, което имаме и ние — с безцветен глас каза Рохан. Внезапно той седна и каза: — Извинете…
Астрогаторът извади от стенното шкафче бутилка коняк.
— Старо средство, но върши работа понякога. Изпийте това, Рохан. Някога са го употребявали по бойните полета…
Рохан преглътна мълчаливо парещата течност.
— Проверих сборните броячи на всички силови агрегати — каза той с такъв тон, сякаш се оплакваше. — Нищо не ги е нападало. Даже и един изстрел не са дали. Просто — просто…
— …са полудели? — продължи спокойно астрогаторът.
— Бих искал поне в това да бъда сигурен. Но как е възможно?
— Видяхте ли бордовия дневник?
— Не. Гаарб го е взел. При вас ли е?
— Да. След датата на кацването има само четири бележки. Те се отнасят за развалините, които вие изследвахте — и …за „мушици“.
— Не разбирам. Какви мушици?
— Не зная. Написано е точно така — той вдигна от масата една отворена книга. — „Никакви следи от живот на сушата. Състав на атмосферата…“ Това са данни от анализите… ето, тук… „В 18:40 завръщащият се от развалините втори патрул от всъдеходи е попаднал в локална пясъчна буря с голяма активност на атмосферно електричество. Радиовръзка бе установена въпреки смущенията. Патрулът докладва за големи количества мухи, които покриват…“
Астрогаторът прекъсна и остави книгата.
— А по-нататък? Защо не свършите?
— Това е именно краят. Така свършва последната бележка.
— И няма нищо повече?
— Останалото можете да видите.
Той му подаде отворената книга. Страницата беше покрита с нечетливи драсканици. Рохан се вглеждаше с разширени очи в хаоса от преплетени линии.
— Това е май буквата „б“ — каза тихо той,
— Да. А тук е „Г“. Главно „Г“. Също като че ли го е писало малко дете… не намирате ли?
Рохан мълчеше с празната чаша в ръка. Беше забравил да я остави. Помисли си за неотдавнашните си амбиции: мечтаеше сам да командува „Непобедимият“. Сега беше благодарен на съдбата, че не той ще трябва да вземе решение за по-нататъшната съдба на експедицията.
— Извикайте, ако обичате, командирите на специализираните групи. Рохан! Събудете се!
— Извинете. Съвещание ли?
— Да. Да дойдат всички в библиотеката.
След четвърт час всички седяха в голямата квадратна зала, чиито стени бяха покрити с цветен емайл; в тях бяха скрити книгите и микрофилмите. Най-отвратителното може би беше невероятната прилика между помещенията на „Кондор“ и на „Непобедимият“. Това беше естествено, корабите бяха близнаци — но Рохан, където и да погледнеше, не можеше да се отърси от картините на лудостта, които се бяха врязали в паметта му.
Тук всеки си имаше свое определено място. Биологът, лекарят, планетологът, електрониците и свързочниците, кибернетиците и физиците седяха на подредените в полукръг кресла. Тези деветнадесет човека представляваха стратегическият мозък на кораба. Астрогаторът стоеше отделно, под спуснатия наполовина бял екран.
— Запознали ли са се всички присъствуващи с положението на борда на „Кондор“?
Отговори му многогласно утвърдително измърморване.
— До този момент — каза Хорпах — екипажите, които работят в периметъра на „Кондор“, са намерили двадесет и девет тела. В кораба са намерени тридесет и четири, едно от които напълно се е запазило благодарение на замразяването му в хибернатора. Доктор Нигрен, който току-що се е върнал оттам, ще ни
