кислородни бутилки. Алуминиевите им стени блестяха, сякаш бяха захвърлени само преди няколко минути. Малко по-нататък от дюната се подаваше част от някакъв син предмет, който се оказа пластмасов бидон. Впрочем във вдлъбнатината под кораба имаше много разхвърляни предмети: пълни и празни консервени кутии, теодолити, фотоапарати, бинокли, стативи и манерки — някои запазени, някои леко повредени.
„Сякаш някой ги е изхвърлял на купища от ракетата!“ — помисли Рохан, като провря глава в мястото, където в тъмния отвор се виждаше люкът за екипажа: капакът му не беше добре затворен. Малката летяща разузнавателна група на Дьо Врие съвсем случайно се бе натъкнала на мъртвия кораб. Дьо Врие не се беше опитал да влезе в него, а веднага беше съобщил в базата. Едва групата на Рохан щеше да открие тайната на двойника на „Непобедимият“. Техниците вече тичаха направо от машините и носеха сандъците с инструменти.
Рохан забеляза един издут предмет, покрит с тънък слой пясък, отмести го с върха на обувката си, като мислеше, че е някакъв малък глобус, все още не разбирайки какво е това, вдигна бледожълтеникавата топка от земята. Почти извика; всички се обърнаха към него. Той държеше човешки череп.
После намериха и други кости, а също и един цял скелет, облечен в комбинезон. Между отпуснатата долна челюст и зъбите на горната още стоеше наустникът на кислородния апарат, а стрелката на манометъра показваше 46 атмосфери: Ярг приклекна, отвори вентила на бутилката и газът излетя с провлечено свистене. В съвършено сухия въздух на пустинята по стоманените части на редуктора нямаше ни най-малка следа от ръжда и винтовете се въртяха съвсем лесно.
Механизмът на асансьора можеше да бъде пуснат в действие от платформата на кабината, но в мрежата сигурно нямаше ток, защото натискането на копчетата не даде резултат. Изкачването на четиридесетметровата клетка на асансьора беше доста трудно и Рохан се колебаеше дали няма да е по- добре да прати горе няколко души с летяща чиния, но в това време двамата техници, привързани с въжета, запълзяха по клетката. Останалите мълчаливо наблюдаваха изкачването.
„Кондор“, кораб от съвсем същия клас като „Непобедимият“, беше напуснал дока само няколко години преди него; те почти не се различаваха един от друг. Хората мълчеха. Макар че всъщност никой не беше говорил за това, но може би всички биха предпочели да видят разбити при катастрофа — дори и от експлозия в реактора — остатъци от кораба. Фактът, че той стоеше тук, полузарит в пясъка на пустинята, наклонен безжизнено на една страна (сякаш почвата се беше поддала под натиска на кърмовите подпори), потопен в хаоса от предмети и човешки кости и същевременно привидно тъй непокътнат, замая всички. Техниците се изкатериха до люка за екипажа, отвориха без усилие капака и се скриха от очите на останалите. Нямаше ги доста дълго и Рохан започна вече да се безпокои, но неочаквано асансьорът трепна, вдигна се на един метър височина и после се спусна обратно на пясъка. Същевременно от отворения вход се показа фигурата на единия от техниците; той им даде знак с ръка, че могат да се качват.
Рохан, Балмин, биологът Хегеруп и един от техниците, Кралик, потеглиха нагоре. По стар навик Рохан гледаше огромния изпъкнал корпус край парапета на кабината и за първи, но не и за последен път през този ден се вцепени от учудване. Титаново-молибденовите плочи на бронята бяха ситно очукани и изстъргани с някакъв ужасно твърд инструмент; следите не бяха много дълбоки, но бяха толкова нагъсто, че цялата обвивка на кораба изглеждаше като надупчена от шарка. Рохан дръпна Балмин за ръката, но той вече беше забелязал това необикновено явление. И двамата се опитаха да огледат по-добре очуканата броня. Всички дупчици бяха малки, сякаш издълбани с острия край на длето, но Рохан знаеше, че няма такова длето, което да може да надраска циментираната повърхност. Това можеше да бъде резултат само на химическо въздействие. Но той не успя да види повече, защото асансьорът завърши краткото си пътешествие и те трябваше да влязат в барокамерата.
Корабът беше осветен отвътре: техниците бяха пуснали вече аварийния генератор, задвижван от сгъстен въздух. Край високия праг имаше голяма купчина извънредно ситен пясък. Вятърът го беше навял през полуотворения люк. В коридорите изобщо нямаше пясък. Помещенията в третия сектор бяха чисти, подредени и добре осветени, само тук-там лежеше по някой захвърлен предмет — кислородна маска, пластмасова чиния, книга, част от комбинезон — но така беше само в третия сектор. Долу, в картографските и звездните кабини, в столовите, каютите на екипажа, в радарните постове, в главния разпределителен пункт за двигателите, в главните и междинните коридори, цареше необясним хаос.
Още по-ужасна картина представляваше командният пункт. Там на екраните и на часовниците нямаше нито едно оцеляло стъкло. При това, понеже стъклата на всички уреди бяха от вещество, което не се чупи на парчета, изглежда, някакви удивителни силни удари ги бяха превърнали в сребрист прах; този прах покриваше пултовете, креслата и дори кабелите и контактите. В библиотеката се търкаляха, като изсипан от чувал булгур, микрофилми, които се бяха полуразвили и заплели в големи лъскави кълба, скъсани книги, счупени пергели, спектрални и аналитични ленти, купища от големите звездни каталози на Камерон, над които беше издевателствувал някой, късайки яростно, но и с непонятно търпение една след друга техните дебели, твърди пластмасови страници. Входовете на клубното помещение и съседната прожекционна зала бяха преградени от купища смачкано облекло и парчета кожа от разпраната тапицерия на креслата. Всичко изглеждаше така, сякаш ракетата, както се изрази боцманът Тернер, е била нападната от стадо павиани. Хората преминаваха от сектор в сектор, загубили просто способността да говорят при вида на това разрушение. В малката навигационна кабина до стената имаше изсъхнал труп на свит на кълбо човек, облечен в панталони и изцапана риза. Някой от техниците, който първи беше влязъл там, бе хвърлил върху него брезент. Това всъщност беше една мумия с изсъхнала, залепена за костите кафява кожа.
Рохан беше един от последните, които напуснаха „Кондор“. Виеше му се свят, повръщаше му се и той превъзмогваше повтарящите се пристъпи с цялата сила на волята си. Имаше чувството, че е преживял кошмарен, невероятен сън. Но лицата на хората около него му доказваха, че всичко, което е видял, е истина. Бяха изпратени кратки радиограми на „Непобедимият“. Част от екипажа остана в изоставения „Кондор“, за да приведе горе-долу в порядък кораба. Преди това обаче Рохан им каза да снимат щателно всички помещения на ракетата и да направят точни описания на състоянието, в което ги бяха заварили.
Те се връщаха с Балмин и Гаарб, един от биофизиците; водач на транспортьора беше Ярг. Широкото му, обикновено усмихнато лице сега сякаш беше се смалило и потъмняло. Многотонната машина подскачаше от време на време, нещо, което никога не се беше случвало на опитния водач, и се провираше между дюните, като пръскаше настрани гигантски фонтани пясък. Пред нея пълзеше безпилотният енергобот с автоматично управление и ги пазеше със силовото си поле. Те мълчаха през цялото време; всеки се беше замислил. Рохан почти се страхуваше от срещата с астрогатора, защото фактически не знаеше какво да му каже. Едно от най-ужасните поради своето абсолютно безсмислие открития той щеше да запази за себе си. В банята, в седмия сектор, той беше намерил парчета сапун със следи от човешки зъби. Невъзможно е да са били гладни: складовете бяха пълни с почти недокоснати запаси от храна; дори млякото в хладилниците се беше запазило съвсем добре. На средата на пътя ги извика по радиото един малък всъдеход, който летеше към тях, оставяйки зад себе си облак от прах. Те намалиха скоростта, тогава и всъдеходът спря. В него имаше двама души, немладият вече техник Магдоу и неврофизиологът Сакс. Рохан изключи силовото поле и те можеха вече да чуват гласовете си. След неговото тръгване открили в хибернатора на „Кондор“ замразено човешко тяло. Имало известна надежда този човек да бъде съживен; и Сакс беше взел цялата необходима апаратура от „Непобедимият“. Рохан реши да се върне със Сакс, като се мотивира с това, че всъдеходът на учения няма силово прикритие. Но в действителност той се радваше, че ще се отложи разговорът с Хорпах. Те завиха на място и се понесоха обратно, като вдигаха облаци от пясък. Около „Кондор“ беше оживено. Непрекъснато вадеха от дюните най-различни предмети. На отделно място под бяло покривало лежаха, поставени в една редица, човешки трупове, те бяха повече от двадесет. Пандусът работеше, дори статичният реактор произвеждаше вече електричество. Забелязаха ги още отдалече по вдигналия се прахоляк и им отвориха проход в силовото поле. Там беше лекарят, малкият доктор Нигрен, но без асистенти той не искаше дори да прегледа намерения в хибернатора човек. Използувайки привилегиите си, Рохан се качи с двамата лекари в ракетата — защото той заместваше в момента командира; изпочупените уреди, които предишния път преграждаха входа на помещенията, бяха отстранени по време на отсъствието му. Термометрите в хибернатора показваха минус седемнадесет градуса. Двамата лекари се спогледаха без думи, но Рохан все пак знаеше за хибернацията толкова, колкото да разбере, че температурата е прекалено висока за пълна обратима смърт, а пък е ниска за хипометричен сън. Не изглеждаше човекът в хибернатора да е бил специално приготвен за летаргия в съответните условия, той по-скоро беше попаднал случайно тук,
