Както е известно, полето не може да изменя размерите си произволно, а винаги представлява вариант на обла фигура, тоест — кълбо, елипсоид или хиперболоид. Преди това те успяваха да се проврат през стесненията на клисурата, като свиваха предпазващото силово поле във формата на сплескан стратостат, който, разбира се, беше невидим.
Сега обаче не можеха да направят това с никаква маневра. Рохан се посъветва с физика Томан и с двама техници по полето, след което заедно взеха решение да рискуват и да преминат с едно мигновено, и то частично изключване на полето. Първи щеше да премине автоматичният енергобот с изключен емитор на полето и щеше да бъде пуснат веднага от другата страна на вратата, за да даде пълно челно прикритие с форма на изпъкнал щит. Четирите големи машини и малката разузнавателна амфибия на Рохан щяха да бъдат лишени от защита само отгоре; последният завършващ колоната енергобот, веднага след като преминеше от другата страна на скалната стена, щеше да свърже своя „щит“ с „щита“ на първия; по този начин щеше да се получи пълно прикритие.
Всичко се развиваше, както беше предвидено, и вече последният всъдеход преминаваше между стълбовете, когато въздухът странно потрепера — това не беше звук, а сътресение, сякаш някъде наблизо се бе срутила скала, — четкообразните стени на теснината започнаха да димят, от тях изпълзя черен облак и с бясна скорост се стовари върху колоната.
Рохан, който беше решил да пусне големите транспортьори пред амфибията си и в същия момент бе спрял, за да изчака последния, изведнъж видя чернилката, която се вдигна от склоновете на теснината, ослепителния блясък някъде отпред, където преминалият вече челен енергобот бе включил полето, в което изгаряха кълбата на атакуващия облак. Повечето от тях обаче се издигнаха над пламъците и се стовариха едновременно върху всички машини. Той извика на Ярг да включи веднага задния енергобот и да свърже излъченото от него поле с предното, защото при създалото се положение опасността от срутването на скалата нямаше вече значение. Ярг се мъчеше да направи това, но полето не се включваше. Вероятно — както предполагаше после главният инженер — клистроните на апаратурата са били прегрети. Ако техникът ги беше държал още няколко секунди под възбуждащото действие на тока, полето несъмнено щеше да „превключи“, но Ярг изгуби присъствие на духа и вместо да опита отново, изскочи от машината. Рохан го хвана за комбинезона, но полуделият от страх Ярг се измъкна от ръцете му и побягна надолу из теснината. Когато самият Рохан се хвърли към апаратурата, беше вече късно.
Хората, изненадани, изскачаха от транспортьорите и се разбягваха на всички страни, като почти се изгубваха в развълнуваните кълба на облака. Гледката беше толкова невероятна, че Рохан не се опита вече да направи нищо. (Впрочем това беше невъзможно. Ако включеше полето, щеше да ги порази, защото те дори се опитваха да се катерят по склоновете, сякаш търсеха закрила сред металния гъсталак.) Той седеше безпомощно в изоставената машина и чакаше мига, когато щеше да го сполети същата съдба. Зад гърба му Тернер се беше подал до половината от стрелковата си куличка и биеше право нагоре с компресорните лазери, но огънят нямаше вече значение, защото по-голямата част от облака беше много близко. Не повече от шестдесет метра деляха Рохан от останалата част на колоната. Там именно се мятаха и се търкаляха по земята обгърнатите сякаш от черни пламъци нещастници, които сигурно викаха, но виковете им, както и всички други шумове заедно с грохота от първия енергобот, в чието силово прикритие все още изгаряха с потрепващи пламъчета безбройните нападатели, се губеха в непрестанното басово бръмчене на облака.
Рохан продължаваше да стои, показал се до половината от люка на амфибията, без дори да се опитва да се скрие в нея; не в пристъп на отчаяна смелост, както после повтаряше самият той, а просто защото не мислеше нито за това, нито за каквото и да било.
Картината, която той никога не можа да забрави — хората под черната лавина, — внезапно се промени по удивителен начин. Нападнатите престанаха да се търкалят по камъните, да бягат, да пълзят в теления гъсталак. Един след друг се изправяха или сядаха, а облакът, след като се раздели в няколко фунии, образува над всяка от тях нещо като смерч, който с едно докосване обвиваше тялото или само главата на човека, след което се отдалечаваше между стените на теснината, като вреше и виеше все по-високо, докато засенчеше светлината на вечерното небе, а после с продължително отслабващо свистене достигаше скалите, потъваше в черната джунгла и изчезваше, така че след малко само дребните черни точици, разхвърляни тук-там между застиналите неподвижно хора, свидетелствуваха за реалността на това, което се бе случило само преди миг.
Рохан, без още да вярва в спасението си и без да разбира на какво се дължи то, потърси с очи Тернер. Но стрелковата куличка беше празна, боцманът сигурно беше изскочил неизвестно как и кога от нея; Рохан го видя да лежи наблизо с лазерите, чиито приклади все още притискаше до гърдите си, и да гледа с неподвижни очи напред. Рохан слезе и започна да тича от човек на човек. Не го познаваха. Никой не му отговаряше. Повечето изглеждаха спокойни; лягаха на камъните или пък сядаха, а двама или трима бяха отишли при машините и ги опипваха отстрани с бавни и несръчни движения на слепци. Рохан видя как знаменитият радист, приятелят на Ярг, Генлис, с полуотворена уста се опитва да дръпне дръжката на люка на транспортьора като някакъв дивак, който за пръв път в живота си вижда машина.
В следващия момент Рохан разбра какво е означавала кръглата дупка, прогорена в една от преградите в командния пункт на „Кондор“ — защото, когато бе клекнал и бе хванал за раменете доктор Балмин и започна да го разтърсва с цялата сила на отчаянието си, сякаш беше убеден, че ще успее да го свести по този начин, край самата му глава букна с шум виолетов пламък. Един от седналите малко по-нататък бе извадил от кобура своя вайер и беше натиснал, без да иска, спусъка му. Рохан му извика, но човекът не му обърна никакво внимание. Изглежда, блясъкът му хареса, както фойерверките харесват на малките деца, защото той започна да изпразва атомния пълнител, докато въздухът започна да свисти от високата температура, и залегналият Рохан бе принуден да се скрие между камъните. В това време се чуха бързи стъпки и иззад завоя изтича задъхан, с лъснало от пот лице Ярг. Той тичаше право към побъркания, който си играеше, стреляйки с вайера. „Стой! Лягай! Лягай!!!“ — изкрещя със всички сили Рохан, но преди объркалият се Ярг да спре, бе улучен в лявото рамо и Рохан видя лицето му, когато цялата му откъсната ръка полетя във въздуха, а от ужасната рана бликна кръв. Полуделият сякаш изобщо не забеляза това, а Ярг погледна с безкрайно учудване най-напред кървящата рана, после откъснатата ръка, обърна се и падна.
Човекът с вайера стана. Рохан видя как под непрекъснатия огън на нажежения вече вайер от камъните изскачаха искри, които миришеха на кремъчно огниво. Човекът се олюляваше, като ходеше; движенията му бяха като на дете, което си играе с дрънкалка. Пламъкът прониза въздуха между двама седнали един до друг членове на групата, които дори не си затвориха очите от неговия ослепителен блясък; за малко целият заряд щеше да улучи единия от тях в лицето. Рохан — това също не беше решение, а рефлекс — изтегли от кобура вайера си и стреля само един път. Онзи силно замахна и с всичка сила се удари в гърдите, оръжието му изтрака в камъните, а самият той падна по лице върху него.
Рохан скочи. Смрачаваше се. Трябваше колкото се може по-бързо да се закарат всички в базата. Разполагаше само с малката амфибия, защото, когато се опита да подкара някой от транспортьорите, се оказа, че два от тях са се сблъскали на най-тясното място на скалния проход и можеха да се разделят само с кран. Оставаше задният енергобот, който можеше да побере най-много пет души, а те бяха — живи, макар и в безсъзнание — девет. Помисли си, че най-добре ще бъде да ги събере всичките на едно място, да ги завърже, за да не могат да избягат или да се осакатят някъде, да включи полето на двата енергобота, за да са под прикритие, а сам да отиде за помощ. Не искаше да вземе никой от тях, защото малкият му всъдеход беше съвсем беззащитен и предпочиташе в случай на атака да рискува само себе си.
Беше тъмна нощ, когато той привърши тази ужасна работа; хората се оставиха да ги вържат без съпротива. Той премести малко назад тилния енергобот, за да може да излезе с амфибията, нагласи двата емитора, включи отдалече силовото прикритие и като остави в него завързаните, пое по обратния път.
По този начин на двадесет и седмия ден от кацането почти половината от екипажа на „Непобедимият“ беше изваден от строя.
ПОРАЖЕНИЕ
Като всяка истинска история, разказът на Рохан беше чудат и нестроен. Защо облакът не беше нападнал нито него, нито Ярг? Защо не беше се докоснал и до Тернер, преди той да напусне амфибията? Защо Ярг най-напред избяга, а после се върна? Да се отговори на последния въпрос, беше сравнително лесно. Върнал
