Станислав Лем
Истината
Седя и пиша в затворена стая с врата без дръжки. Прозорецът също не се отваря и стъклото му е бронирано. Опитах да го счупя. Не от желание да избягам и не от яд, просто исках да се убедя. Масата ми е от орехово дърво. Хартия има в изобилие. Разрешават ми да пиша. Само че никой не чете написаното. Въпреки това пиша. Не искам да съм самотен, а не мога да чета. Каквото и да ми дадат за четене, е пълна лъжа, буквите започват да танцуват пред очите ми и губя търпение. Написаното в книгите изобщо не ме интересува от момента, в който разбрах как наистина стоят нещата.
Много се грижат за мене. Сутринта — вана, топла или със стайна температура, с тънък аромат. Открих по какво се различават дните на седмицата: всеки вторник и всяка събота водата мирише на лавандула, а през останалите дни на иглолистна гора. След ваната — закуска и посещение на лекаря. Един от младшите лекари, не помня името му (не че паметта ми не е наред, просто сега се старая да не запомням несъществени факти), се интересуваше от моята история. Два пъти му разказах всичко, а той записа разказите ми на магнетофон. Вероятно вторият запис му беше необходим, за да сравни двата разказа и така да намери какво в тях се повтаря. Казах му какво мисля за това, казах също, че детайлите не са съществени.
Попитах го още смята ли да представи моята история като „клиничен случай“, за да привлече върху себе си вниманието на медиците. Той се смути леко. Може само да ми се е сторило, но във всеки случай оттогава престана да бъде благоразположен към мене.
Всичко това обаче няма значение. И това, което научих, отчасти по волята на случая, отчасти благодарение на други обстоятелства, в известен (тривиален) смисъл също няма значение.
Съществуват два вида факти. Едните могат да се окажат полезни, например фактът, че водата кипи при сто градуса и се превръща в пара по закона на Бойл-Мариот и Гей Люсак. Използвайки го, някога са могли да конструират парната машина. Другите по вид факти нямат подобно конкретно значение, защото се отнасят за всичко и от тях не можеш да избягаш. За тях няма никакви изключения, няма никакво приложение и в този смисъл те не служат за нищо. Понякога могат да имат неприятни последствия за някого.
Бих излъгал, ако започна да твърдя, че съм доволен от сегашното си положение и че ми е съвършено безразлично какво се записва в историята на болестта ми. Но зная, че единствената ми болест е моето съществуване и че в резултат на тази болест, която винаги има съдбоносен изход, аз успях да достигна до истината и затова изпитвам някакво удовлетворение, като всеки, който разбира, че е прав въпреки мнозинството. В моя случай — въпреки целия свят.
Мога да кажа това, защото Маартенс и Ханималди не са между живите. Истината, която тримата открихме, ги уби. В превод на езика на мнозинството тези думи означават само това, че се случи нещастие. Наистина, случило се е, но значително по-рано, преди милиарди години, когато пластовете огън, откъснали се от Слънцето, са започнали да се свиват на кълбо. Това било началото на агонията, а всичко останало, включително тъмните канадски ели, които се виждат през прозореца, и бърборенето на санитарките, и моите драсканици, е само задгробен живот. Знаете ли чий? Наистина ли не знаете?
А обичате да гледате огъня. Ако не обичате, това е от благоразумие или от инат. Само опитайте да седнете край огън, като извърнете поглед от него, и веднага ще се убедите, че той привлича. Дори не е по силите ни да назовем ставащото в пламъка (а там стават много неща). Имаме за случая само около дузина нищо незначещи названия. Впрочем, изобщо не знаех това, като всеки един от вас. И въпреки своето откритие не станах поклонник на огъня, както материалистите не стават — във всеки случай не се длъжни да станат — поклонници на материята.
Между другото, огънят… Той е само намек. Напомняне. Затова ми става смешно, когато добродушната лекарка Мерих казва на някого от външните (поредният, разбира се, лекар, който се запознава с нашето образцово заведение), че, виждате ли, този човек — ето този слабак, който се грее на слънцето — е пиропараноик. Забавна думичка, нали? Пиропараноик. Това означава, че моята противоречаща на реалността система има за основа огъня. А аз уж вярвам в „огнения живот“ (както се изразява достопочтената Мерих). В това, естествено, няма нито дума истина. Огънят, който обичаме да гледаме, е жив не повече от снимките на нашите скъпи покойници. Човек може да го изследва цял живот и нищо да не разбере. Действителността, както винаги, се оказва по-сложна. Но затова и по-незлоблива.
Написах вече доста неща, а съдържанието в тях е малко. Но в основни линии това е защото разполагам с излишно време. Нали зная, че когато се стигне до сериозните неща, когато всичко за тях бъде разказано, наистина мога да се отчая, до минутата, когато тези записки ще бъдат унищожени и аз ще получа възможност да напиша всичко отново. Никога не повтарям едно и също нещо. Не съм грамофонна плоча.
Иска ми се слънцето да надникне в стаята, но по това време на годината то ме навестява само около четири и то за малко. Иска ми се да го погледам през голям мощен телескоп, като този например, който Хъмфри Фийлд монтира преди четири години на Маунт Уилсън, с пълен набор абсорбенти, поглъщащи излишната енергия, така че можеш спокойно, в продължение на часове да разглеждаш изровеното от пропасти лице на нашия баща. Лошо се изразих, не ни е баща. Бащата дава живот, а Слънцето бавно умира, подобно на милиарди други слънца.
Може би е време да ви запозная с истината, която разбрах благодарение на случая и на своята любознателност.
Тогава бях физик. Специалист по високите температури. Подобен специалист се занимава с огъня така, както гробарят с човека. Работата ми и тази на Маартенс и Ханималди беше свързана с големия боулдърски плазмотрон. Преди това науката е действала в несравнимо по-малък мащаб — епруветки, реторти, стативи — и резултатите съответно са били по-несъществени. А ние използвахме милиарди вата енергия, пускахме я във вътрешността на електромагнит, всяка секция на който тежеше седемдесет тона, а във фокуса на магнитното поле поставяхме голяма кварцова тръба.
През тръбата от единия електрод до другия преминаваше електрически разряд и силата му бе такава, че смъкваше от атомите електронните им обвивки и оставяше само каша от нажежени ядра, изроден ядрен газ, иначе казано — плазма, която би се взривила и би превърнала в гъбовиден облак нас, бронята, кварца, електромагнита, закотвен в бетона, стените на зданието с блестящия му купол, и това би станало за една стомилиардна част от секундата, много по-бързо, отколкото би могло даже да се помисли за възможността да се случи подобна катастрофа. Ако не беше магнитното поле.
Полето свиваше разрядите в плазмата, усукваше ги на пулсиращ огнен шнур, разпръскващ твърдо излъчване, протичащ от електрод до електрод, вибриращ във вакуума на кварца. Магнитното поле не позволяваше на оголените атомни частици с температура милиони градуси да се приближат до стените на съда, то ни пазеше, нас и нашата работа. Но всичко това ще намерите във всяка популярна книга, а аз го излагам неумело само за да има ред, защото трябва да се започне с нещо, а някак си не е много добре да се започне тази история с вратата без дръжки или с платнения чувал с много дълги ръкави. Наистина, тук започвам да преувеличавам, защото такива чували — усмирителни ризи — вече не се използват. Те станаха ненужни, след като бяха открити силнодействащите успокоителни препарати. Но стига за това.
И така, ние изучавахме плазмата, занимавахме се с нейните проблеми, както се полага на физици. Теоретически, математически, йератически, възвишено и тайнствено, във всеки случай в този смисъл, че се отнасяхме с пренебрежение към натиска на нашите неразбиращи от наука нетърпеливи финансови настойници. Те искаха резултати, осигуряващи практическо приложение. По това време беше много на мода да се говори нашироко за такива резултати или поне за вероятността да бъдат получени. А по-точно, че трябва да се появи съществуващият все още на книга плазмен реактивен двигател. Много беше необходим и плазмен взривател за водородните бомби — ония, „чистите“, теоретически се разработваше дори водороден реактор, основаващ се на плазмения шнур. С една дума, ако не бъдещето като цяло, то поне бъдещето на енергетиката и транспорта се виждаше в плазмата. Плазмата беше, както вече казах, на мода, да се занимава човек с изследването й се смяташе за престижно, а ние бяхме млади, искахме да правим това, което е най-необходимо и което може да донесе успех, слава… впрочем, не зная! Ако се сведат човешките постъпки към първоначалните им мотиви, те ще ни се сторят съвсем тривиални. Разумът и чувството за мярка, а също и тънкостта на анализа се състоят в това напречният разрез и фиксацията да се направят на мястото на максималното усложнение, а не при изворите на явлението, тъй като всички знаем,
