отглеждани в изкуствена хранителна среда и им е въздействано с хиалуронидаза, за да бъдат разделени, отлепени една от друга. Във всеки случай това са клетки, защото имат хромозомен апарат, макар и дефектен. Средата сигурно е била подложена на въздействието на някакъв канцерогенен препарат?
Ние дори не се погледнахме. Опитвахме се да не отговаряме на все по-новите му въпроси. Ханималди помоли госта да види филма още един път, но не се получи, не помня защо, може би професорът бързаше, а може би си мислеше, че зад мълчанието ни се крие някакъв номер. Така или иначе, той си отиде и едва вратата се затвори зад знаменитостта, ние се спогледахме съвсем объркани.
— Вижте какво — казах аз, като изпреварих другите, — смятам, че трябва да поканим още един специалист и да му покажем целия филм, без да го изрязваме. Сега, когато знаем за какво става дума, това трябва да бъде специалист именно по едноклетъчни.
Маартенс предложи един от университетските си познати, който живееше наблизо. Но той беше заминал някъде, върна се чак след една седмица и тогава дойде на старателно подготвената прожекция. Ханималди не позволи да му кажем за какво става дума. Просто му показа целия филм без началото, защото плазменият шнур, който се разпада на трескаво пулсиращи капки, би го накарал да се замисли прекалено съсредоточено и би отвлякъл вниманието му от следващите сцени. Но в замяна на това сега прожектирахме края, последната фаза от съществуването на плазмената амеба, когато се пръскаше на всички страни като взривил се снаряд.
Този биолог беше много по-млад от първия и затова не се отличаваше с неговата самоувереност. Плюс това явно имаше добро отношение към Маартенс.
— Това са някакви дълбоководни амеби — каза той. — Разкъсва ги вътрешното налягане, когато започва да пада външното. Така, както става с дълбоководните риби. Не могат да бъдат извадени живи от дъното на океана, винаги умират, разкъсани отвътре. Но откъде имате тези снимки? Спуснали сте камера на океанското дъно или какво?
Той ни гледаше с нарастваща подозрителност.
— Образът не е ясен, нали? — отбеляза скромно Маартенс.
— Макар че не е ясен, все пак е интересен. Освен това деленето става някак си ненормално. Не видях както трябва реда на фазите. Пуснете лентата още един път, само че по-бавно.
Прожектирахме филма възможно най-бавно, но това не помогна много, младият биолог не беше удовлетворен напълно.
— Не може ли по-бавно?
— Не.
— Защо не сте снимали с голяма скорост?
Много ми се искаше да го попитам смята ли, че пет милиона кадъра в секунда са малко ускорение. Но си прехапах езика. Не беше време за шеги.
— Да, деленето е ненормално — каза биологът, като видя филма за трети път. — Освен това изглежда, че всичко протича в по-плътна среда от водната… После повечето дъщерни клетки от второ поколение имат нарастващи генетични дефекти, митозата е непривична… И защо се сливат заедно? Това е много странно… С едноклетъчни в радиоактивна среда ли сте го правили? — попита той изведнъж.
Разбрах за какво мисли. Тогава много се говореше, че е извънредно рисковано да се изхвърлят радиоактивни отпадъци в херметически контейнери на дъното на океана, което може да доведе до заразяване на водата.
Убеждавахме го, че греши, че това няма нищо общо с радиоактивността и едва се отървахме от него. Мръщейки се, той се вглеждаше последователно във всеки от нас и задаваше все повече въпроси, на които никой не отговаряше, защото предварително се бяхме уговорили така. Събитието беше прекалено необикновено и прекалено значително, за да се доверим на страничен човек, макар и приятел на Маартенс.
— Сега, скъпи мои, трябва сериозно да помислим какво ще правим по-нататък — каза Маартенс, когато останахме сами след втората консултация.
— Това, което твоят биолог взе за понижено налягане, разкъсващо „амебите“, е в действителност внезапно понижаване на напрежението на магнитното поле… — казах на Маартенс.
Ханималди, който до това време мълчеше, се изказа както винаги благоразумно.
— Смятам — каза той, — че трябва да продължим експериментите…
Давахме си сметка за риска, който поемаме. Вече беше ясно, че плазмата, относително спокойна и поддаваща се на опитомяване при температури до милион градуса, някъде по-горе от този предел преминава в неустойчиво състояние и завършва краткото си съществуване с взрив като този, който в онова близко утро беше гръмнал в нашата лаборатория. Усилването на магнитното поле водеше само до почти непредсказуемо забавяне на взрива. Повечето физици смятаха, че значението на отделните параметри се променя скокообразно и затова ще бъде необходима съвсем нова теория за „горещия ядрен газ“. Впрочем, хипотези, стремящи се да обяснят този феномен, имаше доста.
Във всеки случай нямаше защо да се мисли за използване на горещата плазма за реактивни двигатели или за реактори. Този път беше признат за неправилен, водещ до задънена улица. Изследователите, особено тези, които се интересуваха от конкретни резултати, се върнаха към по-ниските температури. Така примерно изглеждаше положението, когато пристъпихме към по-нататъшните експерименти.
При температура над милион градуса плазмата ставаше материал, в сравнение с който вагон нитроглицерин е детска играчка. Но опасността не можеше да ни спре. Бяхме прекалено заинтригувани от своето поразително, сензационно откритие и готови на всичко. Друга работа е, че не виждахме множеството ужасяващи препятствия. Последната следа от яснота, която математиката внасяше в разпалените недра на плазмата, изчезваше някъде на прага на милион (или според други, по-малко надеждни изчисления, на милион и половина) градуса. По-нататък изчисленията не водеха до нищо, получаваше се пълна безсмислица.
Така че оставаше само старият метод на опитите и грешките, или на сляпото експериментиране — поне на първите етапи. Но как да се опазим от взривовете, които ни заплашваха всяка минута? Железобетонни блокове, най-здрава броня, всякакви заслони — всичко това защитаваше от капка материя, разпалена до милион градуса, не по-надеждно от лист цигарена хартия.
— Да си представим — казах на приятелите си, — че някъде в космическия вакуум, при температура, близка до абсолютната нула, живеят същества, които не приличат на нас — да речем например някакви метални организми, — и че правят експерименти. И между другото успяват — не е важно как, но успяват — да синтезират жива белтъчна клетка. Една амеба. Какво ще стане с нея? Разбира се, едва успяла да се появи, тя веднага ще се разпадне, ще се взриви, а останките й ще замръзнат, защото съдържащата се в нея вода ще закипи във вакуума и веднага ще се превърне в пара, а енергията от белтъчния обмен тутакси ще изчезне в пространството. Снимайки своята амеба с камера като нашата, металните експериментатори ще могат да я видят за малка част от секундата, но за да запазят живота й, ще им се наложи да създадат за нея съответна среда…
— Ти наистина ли мислиш, че нашата плазма е създава „жива амеба“? — попита Ханималди. — Че това е живот, създаден от огъня?
— Какво е животът? — попитах аз като Пилат Понтийски, който попитал какво е истината. — Нищо не твърдя. Във всеки случай е ясно едно: космическият вакуум и космическият студ са много по-благоприятни условия за съществуването на амеби, отколкото земните условия за съществуването на плазмата. Единствената среда, в която плазмата може да оцелее при температура повече от милион градуса, е…
— Ясно. Някоя звезда. Вътрешната част на някоя звезда — каза Ханималди. — И ти искаш да създадеш тази звездна вътрешност в лабораторията, около тръбата с плазма? Наистина, няма нищо по-лесно… Само че отначало ще се наложи да запалим целият водород в океаните…
— Не е задължително. Ще опитаме нещо друго.
— Има друг начин — отбеляза Маартенс. — Ще взривим заряд тритий и ще поставим плазмата във вътрешността на взрива.
— Сам знаеш, че това не може да стане. Преди всичко никой няма да ти разреши да предизвикаш водороден взрив, а и да ти разрешат, няма никаква възможност да се вкара плазма в огнището му. Впрочем, то ще съществува дотогава, докато подаваме нереагирал тритий отвън.
След този разговор се разделихме в доста мрачно настроение — нещата изглеждаха безнадеждни. Но
