после отново започнаха безкрайни дискусии и накрая се добрахме до нещо, което ни приличаше на някаква възможност или поне на смътна сянка от възможност. Сега ни беше необходимо магнитно поле с необикновено напрежение и звездна температура. Те трябваше да станат „хранителен разтвор“ за плазмата, нейна „естествена среда“. Решихме да започнем експеримента в поле с обикновено напрежение, а след това внезапно да го увеличим десет пъти. От изчисленията излизаше, че нашата осемстотинтонна магнитна конструкция или ще бъде пръсната на парчета, или поне ще й се разтопи намотката, но преди това, в мига на късото съединение, ще получим необходимото поле — за две, а може би и за три стохилядни от секундата. Относно скоростта на процесите, които протичат в плазмата, това не беше малка част от време. Целият проект имаше видимо престъпен характери и, разбира се, никой нямаше да ни разреши да го осъществим. Но това малко ни вълнуваше. Интересуваше ни само едно — да регистрираме явленията, които ще станат в момента на късото съединение и следващия мигновено след него взрив. Ако разрушахме апаратурата и не получехме нито един метър лента, нито една снимка, всичките ни действия щяха да бъдат сведени до един унищожителен акт.
За щастие зданието на лабораторията се намираше на петнадесет мили от града, сред полегати хълмове. На върха на единия от тях разположихме наблюдателен пункт, с кинокамера, телеобективи и всякакви електронни съоръжения, а всичко това поставихме зад бронирано стъкло с висока прозрачност. Направихме серия пробни снимки, използвайки все по-мощни телеобективи. Накрая избрахме такъв, който даваше увеличение осемдесет пъти. Имаше много малка светлосила, но тъй като плазмата е по-ярка от слънцето, това нямаше значение.
По това време действахме повече като заговорници, отколкото като изследователи. Използвахме факта, че беше дошъл периодът на летните отпуски и следващите две седмици никой освен нас нямаше да се появи в лабораторията. За това време трябваше да подготвим всичко. Знаехме, че работата няма да мине без шум, а може би и без сериозни неприятности — нали ще трябва някак си да се оправдаваме за катастрофата. Дори измислихме доста правдоподобни варианти на обяснения, които трябваше да създадат привидност за нашата невинност. Не знаехме ще даде ли този отчаян опит поне някакви видими резултати. Ясно беше само едно — след взрива лабораторията ще престане да съществува. А само на нея можехме да разчитаме.
Извадихме прозорците заедно с рамките от страната, която гледаше към хълма, демонтирахме и махнахме защитните прегради пред електромагнита, за да се вижда добре от наблюдателния пункт източника на плазмата.
Към експеримента пристъпихме на шести август в седем и двадесет сутринта, под безоблачно небе и жарко слънце. На склона на хълма, до самия връх, изкопахме дълбок ров. Седнал в него, Маартенс с помощта на малък преносим пулт, кабелите на който стигаха до сградата, управляваше електромагнита. Ханималди се грижеше за кинокамерата, а аз до него, показал глава над насипа, наблюдавах през бронираното стъкло и мощна стереотръба, закрепена на триножник, тъмния квадрат на оголения прозорец в очакване на това, което ще стане там, вътре.
— Минус 21… минус 20… минус 19… — монотонно, без сянка на емоция произнасяше Маартенс, който седеше зад гърба ми сред плетеница от кабели и превключватели. Пред погледа ми лежеше гъста тъмнина, в центъра на която вибрираше и лениво се извиваше живачната жилка на разгарящата се плазма. Не виждах нито осветените от слънцето хълмове, нито тревите, осеяни с бели и жълти цветя, нито августовското небе над купола на лабораторията: лещите бяха старателно затъмнени по краищата.
Когато плазмата започна да набъбва в средата, се изплаших, че тръбата ще се пръсне преди Маартенс да усили внезапно полето. Исках вече да извикам, отворих уста, но в същия миг Маартенс каза: „Нула!“.
Не. Земята не се разтърси, не удари гръм. Само тъмнината, в която се вглеждах, побледня. Оранжев облак запълни отвора в стената на лабораторията, след това се превърна в ослепително светещо квадратно слънце и всичко за един миг потъна в огнен вихър. Отворът в стената се увеличи, на всички страни пробягаха разклонени пукнатини, бълващи дим и пламък, и куполът рухна върху падащите стени с протяжен грохот, който се разнесе по цялата околност. През стереотръбата вече не можеше да се види нищо, отделих очи от нея и видях носещ се към небето стълб дим. Ханималди движеше отчаяно устни, викайки нещо, но грохотът не преставаше, звучеше над нас и аз не чувах нищо, ушите ми бяха като натъпкани с памук. Маартенс скочи и пъхна глава между нас, за да погледне долу — до този момент той беше изцяло зает с пулта. Грохотът най-сетне утихна. И тогава извикахме — струва ми се, едновременно.
Облакът дим, изхвърлен от взрива, се издигаше вече високо над руините на лабораторията, все по- бавно рушащи се в мъглата от варов прахоляк. От белите кълбета на прахоляка изскочи ослепителен продълговат огън, заобиколен от лъчист ореол, нещо като слънце, удължено във вид на червей. Около секунда той вися почти неподвижно над димящите развалини, свивайки се и разпускайки се, след това се спусна надолу. Пред очите ми плуваха черни и червени кръгове, защото съществото пламтеше със сияние, равно на слънчевото, но успях да видя и това как, димейки, изчезва високата трева по пътя му, когато се снижава към земята. Огненият червей се движеше към нас полупълзешком, полуподскачайки, лъчистият му ореол пулсираше и го правеше да наподобява ядро на пламтяща прозрачна сфера. Излъчваната топлина нахлу през бронираното стъкло. Огненият червей изчезна от погледа ни, но по трептенето на въздуха над склона, по кълбетата дим и сноповете пламтящи искри, в които се превръщаха храстите, разбрахме, че се движи към върха на хълма. Блъскайки се един друг, внезапно обзети от страх, ние хукнахме да бягаме. Зная, че тичах направо, невидимият огън изгаряше тила и гърба ми, сякаш ме преследваше. Не виждах нито Маартенс, нито Ханималди, сякаш бях ослепял и се носех напред, докато не се спънах, след като кракът ми попадна в една къртича дупка, и не паднах в още влажната от нощната роса трева на дъното на едно дере. Дишах тежко, свивайки с всички сили очи и макар че бях заврял лицето си в тревата, изведнъж през клепачите ми проникна червено сияние, сякаш слънцето светеше право в очите ми. Но честно казано, не съм сигурен дали имаше такова нещо.
Тук в паметта ми зее празнина. Не зная колко съм лежал в дерето. Събудих се като от сън, с лице, притиснато в тревата. Едва успях да помръдна и усетих нетърпима пареща болка в тила и шията, след това дълго не се решавах да вдигна глава. Накрая рискувах. Лежах в дерето, между високите брегове, наоколо тревата се люлееше тихо от ветреца, по нея блестяха последните капки роса, която се изпаряваше бързо под слънчевите лъчи. Тези лъчи ме мъчеха сериозно. Разбрах каква е работата едва когато докоснах внимателно тила си и напипах големи мехури от изгаряне. Станах и огледах хълма, на който бяхме направили наблюдателния пункт. Дълго не се решавах да отида там, страхувах се. Пред очите ми все стоеше пълзящото огнено чудовище.
— Маартенс! — извиках аз. — Ханималди!
Погледнах инстинктивно часовника си: беше осем и пет минути. Сложих го на ухото си — вървеше. Взривът беше станал в седем и двадесет, всичко след това вероятно продължи около минута. Значи четиридесет и пет минути съм бил в безсъзнание.
Започнах да се изкачвам по склона. На тридесет метра от върха на хълма попаднах на първото голо място опожарена земя. То беше покрито със синкава, почти изстинала вече пепел, като следа от огън, запален там от някого. Само че много странен е бил този огън — не му се е стояло на едно място.
От прогорения кръг нататък водеше ивица изгорена земя, широка метър и половина, криволичеща, оградена от двете страни с трева, по-близката обгорена, а по-далечната само пожълтяла и повяхнала. Ивицата свършваше със следващ кръг синкава пепел. И там лежеше човек, по лице, свил единия крак почти до гърдите си. Още преди да го докосна, разбрах, че е мъртъв. Дрехите му, на пръв поглед цели, бяха станали сребристосиви и шията му също имаше невероятен цвят. Когато се наведох над него, всичко това започна да се разпада от дъха ми.
Отдръпнах се, извиках от ужас, но пред мене вече лежеше свита тъмна фигура, само приблизително напомняща човешко тяло. Не знаех дали това е Маартенс или Ханималди и не се решавах да го докосна, досещах се, че вече няма лице. Понесох се с огромни скокове към върха на хълма, но вече не виках никого. Отново видях пътя на огъня — криволичещата, черна като въглен ивица сред тревата, разширяваща се на места до размерите на кръг с диаметър няколко метра.
Очаквах, че ще видя втори труп, но такъв нямаше никъде. Спуснах се от върха там, където бяхме направили окопа.От бронираното стъкло беше останала само разтекла се по склона стъклообразна ципа, подобна на замръзнала локва. Всичко останало — апаратура, кинокамера, пулт, стереотръба — просто беше изчезнало, а самият окоп се беше сринал сякаш под силен натиск отгоре. На дъното му сред камъните и
