дъската за рязане, заедно с три яйца. Докато кълцаше, попита как върви процесът с кандидатстването. Тя му отвърна, че не е чак толкова зле. Пишела в едно от есетата за прием за Ейб и Илейн.
Харди спря да реже.
— Какво?
— Разбира се, не използвам имена.
— Не, естествено, но какво за тях?
— За Ейб, който знае, че й е баща, но през цялото време не й казва. Защо би искал да постъпи така?
— Не мисля, че е искал, Фран. Като познавам Ейб, той вероятно се е чувствал объркан от цялата история.
— И виж какъв обрат взеха нещата.
— Не това е накарало сърцето му да спре, Фран.
— Може би не, но като капак на всичко. Мислех, че е доста интересно, просто идеята. — Тя замълча. — Че никога не ни е казал, а ние сме най-добрите му приятели.
Харди отново режеше.
— Хората си имат тайни. Илейн е имала свой живот. Не е имала нужда от него.
— Не се самозалъгвай. Децата имат нужда от бащите си. — Франи скръсти ръце и се облегна на стената. — Стори ми се тъжно, че той дори не е успял да я опознае, че е избрал това. Поради каквато и да било причина.
Съпругът й изсипа зеленчуците в тигана.
— Мисля, че би се съгласил с теб. Смятам, че това е една от причините да търси някакви други улики. Така ще има извинение да я опознае.
— Въпреки самопризнанието?
Харди счупи яйцата направо в тигана и разбърка с дървена лъжица.
— Признанието е лошо, това е. И без него имат достатъчно доказателства, за да обвинят Коул. Ейб просто има нужда да продължи търсенето.
Тя почака, след това попита:
— А от какво се нуждаеш ти?
— Какво имаш предвид?
— Питам защо го защитаваш? Ако е убил Илейн…
Той разбърка омлета си и за момент се замисли.
— Сигурно защото, независимо какво е станало, случаят не е за смъртно наказание. Опитвам се да го предотвратя, нищо повече.
— Дори ако го е направил?
— Дори и тогава. Този факт няма да направи по-трудно спасяването му. Нито да го улесни. Няма значение.
— Няма значение ли? Господи, мразя когато звучиш като адвокат.
— И аз — кротко се съгласи Харди. — Но тъжната истина е, че съм точно такъв.
И сега адвокатът се опита да се измъкне от още нещо, което мразеше — да говори за таксата си. Джоди Бърджис седеше до него на дивана в офиса му. Той не обичаше да поставя клиентите си от другата страна на бюрото. То създаваше сериозна психологическа дистанция помежду им.
Но Джоди бе изпълнена с оптимизъм, заредена с добри новини. Тя не бе готова да обсъжда стойността на делото и работата на Харди. Точно както Франи, както повечето хора извън юридическия свят, Джоди изглеждаше обсебена от факта за вината или невинността на Коул. Според нея тази сутрин той си бе възстановил изгубените спомени, които съдържаха една абсолютна и последна новина за истината относно събитията в ранната понеделнишка сутрин.
За Харди това просто означаваше, че Коул отново е променил историята си. Първо го бе направил, после не си спомняше да го е правил, а сега изобщо не го бе извършил. „Кой знае? — помисли си адвокатът. — Следващия път може да си спомни, че е бил до Илейн, опитвайки се да спаси живота й.“ Харди реши, че предпочита вариант номер две, при който Коул изобщо не си спомня дали го е извършил. Този отговор най-много пасваше на факта за един вид защита на съзнанието, която на свой ред би могла да има успех. Мислейки за това, той осъзна с нещо като гордост и самообвинение, че вероятно прекалено дълго е бил около Дейвид Фримън. Наистина бе започнал да мисли като адвокат.
Навън беше студен следобед, мъглата се бе вдигнала до ниска облачност, но в офиса му беше топло. Въпреки това Джоди носеше дебелото си палто и пиеше горещо кафе. Харди буквално започна да се поти, докато я гледаше. Най-сетне той пристъпи към темата за таксата, след като бе стигнал до идеята, че това е наистина разумно, при условие, че трябва да работят заедно. И със сигурност беше най-евтиният подход, тъй като би могло да приключи нещата доста бързо.
— Това, до което смятам, че ще стигнем… — той говореше внимателно, тъй като, независимо от занижената цена, това ни най-малко не съдържаше добри новини — е да намалим обвиненията в замяна на пледиране за вина. — Той бързо продължи нататък: — По този начин областната прокуратура ще го приеме за убедително и ще излезем от областта на смъртното наказание, преди дори да започнем да оспорваме утежняващите обстоятелства. — Той разпери длани.
— Всеки печели.
За момент си помисли, че тя не го е разбрала.
— Говорите за сделка? — попита тя. — Но той изобщо не я е убил.
— Е, той всъщност не е много сигурен.
— Но тази сутрин… синът ми наистина си спомни. Видях го в очите му — онова невероятно облекчение.
— Убеден съм, че е така.
Джоди шумно постави чашата си с кафе върху чинийката.
— Не ми вярвате.
Харди я успокои, че напълно й вярва.
— Но не зная дали и съдебните заседатели ще са на същото мнение и в това е проблемът.
Жената за известно време помисли върху отговора на адвоката. След това се върна към кафето си.
— Нека просто кажем, че не правим сделка, а само обсъждаме. После какво?
— Идната седмица имаме изслушване, по време на което господин Тори ще покаже касетата с признанието и тя ще бъде достатъчна, за да убеди заседателите, че има нужните доказателства, за да се явим пред съда.
— Но вие няма ли да оспорите, че признанието…
— Е било получено насила? Разбира се. Ще оспоря и че думите на Коул противоречат на фактите, които знаем. Но в реалния свят навън, в съдебната зала, нито едно от тези неща няма да създаде никаква разлика.
— Защо?
Джоди не искаше да чуе това, но, ако не друго, Харди поне не опитваше да захароса нещата. Трябваше да я накара да разбере сериозността на положението на Коул.
— Тъй като предварителното изслушване няма за цел да разбере дали Коул е виновен или не. То е само за да се определи дали може да има дело. После отиваме на съд.
Тя все още не можеше да го възприеме.
— Всичко е толкова нереално — въздъхна госпожа Бърджис. След още минута тя гневно поклати глава и най-после се облегна назад на дивана с вид на почти припаднала.
Харди почака, докато реакцията й покаже промяна и едва тогава реши, че може да е от полза да се съгласи с нея.
— Знам, че всичко ви изглежда странно. — Въпреки всичко не можеше да остави темата дотук. Трябваше да я инструктира. — Но, повярвайте ми, наистина се случва и решенията, които ще вземем сега, ще се проявят в бъдеше, затова трябва да сме убедени, че са правилните. Тя се изправи заинтригувана и гласът й затрепери:
— И мислите, че е най-правилно да кажем, че го е направил, след като не е?
