— Убедена ли сте, че не е? Сто процента сигурна ли сте?
Тя дори не се замисли.
— Напълно. Той не е убиец.
Харди кимна, не толкова заради валидността на твърдението, колкото осъзнавайки какво ще се случи по време на делото, ако трябва да продължи да представлява сина й. Ако имаше намерение да постигне нещо с нея днес, трябваше да пречупи съпротивата й и нейната слепота. Беше време за по-твърда игра.
— Госпожо Бърджис, Коул лъгал ли ви е някога?
Въпросът я изненада.
— Това няма нищо общо с…
Адвокатът вдигна пръст, за да я спре.
— Това е обикновен въпрос. Казвал ли ви е някога лъжа?
Тя не намери сили да отговори.
— Много пъти ли? Повече, отколкото можете да си спомните? Открадвал ли е нещо от вас? Знам, че е лъгал Джеф и Дороти, когато е живял у тях. Крал е от
Джоди се премести напред на ръба на дивана. Скръсти ръце ниско над корема си, сякаш въпросът я бе ударил там.
— Ами да, но…
— Можете ли да се сетите за някого, когото синът ви не е лъгал през последните години? Или от когото не е крал? Мислите ли, че в момента се опитва да се справи с проблемите си с хероина?
— Да, да. Поне това. — Той видя, че тя възприема думите му като подхвърляне на някаква надежда. — Каза ми, че мисли да се включи в някоя програма…
— Направил ли го е? Направил ли е нещо в тази насока, освен да говори? Мислите ли, че се е опитвал да се освободи от навика си, преди всичко това да се случи?
— Да. Беше в някакъв специализиран дом, спомням си, че беше доста скоро. Наистина се опитваше. Знаете, че е ужасно трудно. Не е толкова просто. — Сега се бе облегнала върху ръцете си, сякаш стомахът я присвиваше.
— Оценявам това — отвърна Дизмъс. — Невероятно трудно е, когато истински се опитваш, когато си в програма и работиш със съветници. Бил ли е Коул в нещо такова — имам предвид навън?
— Не, но някак си не можа да намери правилния начин. Знаете, че някои от тези съветници…
— Смятате за грешка на съветниците, че синът ви не се е отказал? Така ли е? А когато е бил при вас и ви е откраднал колата, например. Наказахте го, нали? Показахте ли му, че е направил нещо наистина погрешно?
— Да. Така е. — Сега тя буквалното умоляваше, очите й бяха станали стъклени от напиращите сълзи. — Казах му колко съм разочарована от него, господин Харди. Че го обичам и колко много ме е наранил. Наистина ме нарани.
Адвокатът не искаше да продължава, но единствената му надежда да работи с нея изискваше тя да признае реалността, пред която бяха изправени.
— И той ви каза, че съжалява…
Майката изстреля срещу него:
— Той наистина съжаляваше. Той просто… той беше…
— И така, понеже той съжаляваше, вие му позволихте да се върне при вас и отново да остане, нали?
— А какво трябваше да направя, господин Харди? Аз съм му майка. Да го оставя да спи на улицата ли?
— Други родители го правят — спокойно отвърна Дизмъс. — Всички знаят, че се случва.
— Да, но аз не бих могла. Той се опитваше. — Джоди дълбоко пое въздух. — Той се опитваше. — Напрегнатото й дишане продължи така, сякаш хлипаше? Искаше му се да я попита дали Коул се е опитвал и в понеделник сутрин, когато е откраднал уискито на друг скитник и е продължил да се мотае из центъра на града и да си търси дрога. Но това просто би предизвикало още разговори и спорове. Харди имаше различна идея, за която внезапно разбра, че ще бъде много по-ефективна. Документите по делото бяха на бюрото до лакътя му и той повдигна първата надписана папка и извади от нея онова, което му трябваше — една от близките снимки на ухото на Илейн Уейджър. Прекоси стаята и постави идеално фокусираната цветна фотография десет на тринайсет пред нея.
— Погледнете я, госпожо Бърджис — грубо каза адвокатът. — Ето откъде Коул е откъснал обецата. Също така е счупил пръста й, за да извади пръстена, госпожо Бърджис. Какво е опитвал тогава? Така ли е опитвал? Това ли е вашето добро момче?
— Вие сте ужасен! — изпищя тя. — Той не е…
— Да, той е, госпожо Бърджис! — сопна й се Харди, като повиши глас. — С абсолютна сигурност го е направил. — После рязко се обърна, успокои се и когато почувства, че може да заговори, отвори уста: — Да, наистина е ужасно — каза меко, — но вината не е моя.
Сега самият той се задъхваше и почти очакваше следващия звук, който чуе, да бъде как зад него се отваря и затваря врата. Вместо това, понеже не чу нищо, се обърна.
Джоди се бе прегънала надве и цялото й тяло се тресеше. Харди заобиколи масата и седна близо до нея. Обви ръка около раменете й.
Това явно не й помогна.
По-късно, тъй като офисът очевидно създаваше напрежение, двамата слязоха надолу в единствената конферентна зала на сградата. Обитателите й я бяха нарекли Солариума, защото, когато рядко се случеше следобед да има слънце, но не и днес, по някакво чудо стаята улавяше малко от него. Огромните саксийни цветя вирееха добре под високите прозорци и стъкления покрив. Залата гледаше към малка затворена градинка, която през лятото се обсипваше с трицветни теменуги, зимзелен и лобелия и която днес изглеждаше мръсна, с една пейка и стотици квадратни метри кафеникава морава.
Харди взе със себе си документите. Джоди някак си се бе съвзела след първоначалното рухване. Искаше да види всички снимки, след това да прегледа полицейските рапорти, така че Харди постави папките пред нея и седна от дясната й страна.
Загледа се в градината навън как няколко врабчета прехвърчаха и кълвяха нещо по моравата.
След около десет минути Джоди затвори последната. Харди изчака още малко, преди да заговори:
— Тори иска съдебните заседатели да видят фотографиите. Ако успее, Коул ще има проблеми. Искам да разберете това.
— Тези снимки, написаното от полицаите… Изглежда сякаш… — Тя преглътна думите си, не можа да продължи.
— Да, така е. Дори ако оспорим, че я е намерил след смъртта й, кражбата на бижутата не го представя в особено приятна светлина.
— А вие сте напълно сигурен, че е взел бижутата? Че го е направил?
Дизмъс не искаше да наказва Джоди повече, но не можеше да отрича фактите.
— Всичко това е било у него, когато са го открили. Най-доброто, което можем да кажем, е, че е знаел, че вече е мъртва, когато я е ограбвал. Че не я е наранил.
Жената присви очи.
— Което не е особено благоприятно.
— Да, права сте. — Дали го бе постигнал с изключителна жестокост или не, Харди поне я беше накарал да вниква в онова, което имаше да й казва. — Затова бих искал да пледираме виновен. Щом стигнем до съд, ако стигнем, делото ще е трудно за печелене, когато тези доказателства бъдат показани на съдебните заседатели. Разбирате ли какво ви казвам?
Тя нещастно кимна.
— Затова си помислих, че би било от полза да изследваме някои законови разрешения, които ще ускорят процеса.
— Като приемете, че го е направил?
— Ако пледираме виновен, да, което не е едно и също нещо.
