Така че отказът на Прат го удари като гръм от ясно небе.
— Какво няма да стане?
— Няма да се споразумеем. Разгласих на всеослушание, че искам смъртно наказание по това дело. — Тя заобиколи бюрото си и се облегна на плота. — Не мога да повярвам, че се налага да ти го обяснявам. Няма друга възможност и се надявам да го проумееш.
Това, от което се изненадваше, бе непреклонността й. Може би просто се нуждаеше от малко по- подробни обяснения.
— Е, казах на Харди, че може да стане чак след изборите, разбира се, но…
— Дори и тогава! — Шарън се наведе и лицето й застана точно пред неговото. — Гейб, единствено ти. Единствено ти излизаш с тази идея. Сега очаквам и нашите приятели от
— Всичко това е прекрасно, Шарън, но след изборите вече няма да има значение. — Той все още се опитваше да я склони. Ако позволеше на Коул Бърджис да пледира виновен в замяна на по-меко наказание, всичко щеше да приключи. А съдилищата, дори при такъв елементарен случай като този, винаги са несигурни. Такава им е природата. Всичко може да се случи. Тори стана от стола си и направи половин обиколка на стаята. След това се спря и застана с лице към Шарън. — Но все още държим Харди. Ами ако го накараме да приеме първостепенно убийство с утежняващи вината обстоятелства и ДЗБПО?
— Това беше доживотен затвор без право на отмяна. Но областната прокурорка не се навиваше.
— Ще продължим да искаме смъртна присъда.
— Шарън. — Той постави ръка на рамото й. — Чуй ме. Не можеш са искаш смъртно наказание, ако той пледира виновен и каже, че се разкайва. Ще се проявиш като кръволок. Ако процесът приключи така, това е нещо друго. Хлапето не се е покаяло, не проявява никакво съжаление, чудесно. В противен случай… — Той остави изречението недовършено.
Беше неин ред да се разходи до прозореца, да разтвори щорите и да погледне надолу към улицата. Около минута остана неподвижна.
— Искам да отидем на съд с това дело, Гейб. Доказателствата са абсолютно сигурни и всичко е на наша страна. Момчето го е направило и хората не го харесват. Когато го пратим зад решетките, те ще са с нас. Дори ако не успеем да получим смъртно наказание, а вероятно ще стане точно това, пак ще имаме ДЗБПО. Инстинктите ти са правилни.
Тори стоеше отпуснато и клатеше глава сякаш размишлява. След това се съгласи.
— Добре.
Шарън отново се зазяпа навън през прозореца. После присви устни, отново огледа ледено стаята и спря очи върху главния си помощник. Гласът й беше дрезгав, но твърд:
— Това копеле Харди се опита да разруши целостта на моя офис и лично ме обвини, че правя политика от живота на този човек. Никакви сделки.
Тори се предпази от проявата на каквато и да било реакция. Познаваше този поглед. Споровете щяха да са безплодни. Тя бе решила. Очите й отново се отправиха навън през прозореца към сивкавия следобед. Гейб я погледа за момент, после леко се поклони от кръста и се завъртя на пети.
Стаята на адвокатите в затвора бе доста по-приятна от общата зала за посещения, където Коул срещаше майка си в кабинка заедно с десетина други задържани. Със своите три на четири метра помещението не бе точно просторно, но имаше място за маса, два стола и кратка разходка. Далечната стена беше от стъклени тухли и това сякаш правеше стаята по-светла, макар Харди да осъзна, че вероятно бе само зрителна измама и по-скоро резултат от силната флуоресцентна лампа на тавана.
Коул седна срещу него в оранжевия си гащеризон. Изражението му бе притеснено, веждите бяха смръщени, а очите светли.
— Но аз не съм я убил.
Той мина през всичко, точно както с Джоди — трудността да бъде оневинен, сериозността на представените утежняващи вината обстоятелства, силните веществени доказателства срещу него, собственото му признание.
Клиентът му го изслуша до края. След това поклати глава.
— Не — каза той, — не съм я убил. Няма да пледирам виновен.
Харди спокойно започна отначало, за известно време продължи да говори тихо, преди да избухне и да се развика. Той кръстосваше стаята, удари няколко пъти с юмрук по масата, почти хвърли своя стол. Можеше дори да направи салто, ако смяташе, че ще има ефект.
— Съжалявам — каза Коул, когато Дизмъс приключи. — Бих могъл да си наема обществен защитник, ако смяташ, че не искаш да продължиш. Но няма да пледирам виновен. Не съм го направил.
На което, в крайна сметка, не можеше да се противопостави никакъв аргумент.
Събитията от деня бяха изтощили Харди. Той си каза, че биоритмите му са понижени сега на здрачаване. След няколко минути ще се оправи. Когато Тори пристигне, адреналинът му ще се повиши. Така се бе случило с Рич Макнийл сутринта, след това с Глицки в болницата. Така бе станало на няколко пъти по време на нервния разговор с Джоди Бърджис и после отново с Коул, да не говорим за трите пъти, когато остави изключително любезни съобщения на Даш Логан да бъде така мил да му отговори, когато напрегнатият му график го позволи.
Дизмъс постави ръка на очите си. Възможно ли е всичко това да се е случило само за един ден? Дали му е останал някакъв адреналин? Сега трябваше да застане лице в лице с Гейбриъл Тори и да му каже, че Коул не иска споразумение. Той седеше пред огромното бюро на главния помощник прокурор, в същата стая, която бе започнал да обича някога в собствените си дни като прокурор по време на Гражданската война. Бе влизал тук точно по това време вечер и бе сядал с колеги, спорейки за правото и за стратегиите със стария си наставник Арт Драйсдейл.
Доброто старо време.
Това вече бе минало.
След разговора с Джоди се чувстваше окуражен. Щом бе успял да убеди нея, можеше да убеди когото и да било. Щеше да разреши цялата дилема. Да уговори Коул за споразумение, да вкара момчето в програма за рехабилитация в затвора, да получи добра такса за усилията си и да продължи. Този случай така или иначе беше невъзможен. Така че се обади на Тори и си уговори тази среща, още преди да го обсъди с клиента си. Голяма грешка. Сега беше в областната прокуратура, и то в съвсем различно настроение от онова, което бе очаквал.
Страничната врата се отвори и ето го самият домакин, професионален, дори сърдечен.
— Диз — започна той, протягайки ръка. — Бих искал да започна с извинение за онзи ден в съда. — Любезна усмивка. — Беше кратко избухване. Пазех шефката си. Съжалявам.
Харди бе на крака и се здрависваше с мъжа.
— Случва се. Аз самият съм доста емоционален. Понякога — и сега беше един от тези случаи — се притесняваше, че се поддава на естествената си склонност да бъде мил, да се вписва в социалната среда. Не си спомняше това да е било една от силните му черти в младостта. Но в последно време беше груб само когато целите му го изискваха. Въпреки всичко не бе сигурен, че е подобрил предишния си модел на поведение.
Харди седна, докато помощник областният прокурор заобиколи Бюрото и се настани.
— Е — започна Тори без повече предисловия, — срещнах се с Шарън след телефонния ни разговор.
— Колкото до това… — Харди не искаше да губи повече време. Коул не желаеше сделка. Нямаше за какво да говорят. Ако Тори не беше особено склонен към сътрудничество, когато си направиха уговорката, трябваше да му телефонира. Въпреки всичко почувства, че поне му дължи лично обяснение.
Но преди да каже каквото и да било, Тори продължи:
— Съжалявам, но ние не сме склонни на сделка.
Това беше далечен отглас на онова, което му се налагаше да повярва. Помощник-прокурорът му бе
