— Каква е тази глупост? — попита той.
По времето, когато Харди пристигна с Франи и децата малко след осем, купонът се вихреше с пълна сила. Орел и Айзък седяха на столовете си от двете страни на леглото на Ейб. Рита, домашната помощница и гувернантка на Орел се въртеше около главата на болния, готова във всеки момент да му даде още лед или да допълни чашата му с чай. Нат, Рой и братът на Рой, Фред, водеха свой разговор около формирането на група Непобедими старци за майския крос от Залива до Брейкърс.
Глицки бе седнал почти напълно изправено. Беше махнал от носа си сутрешната пластмасова тръба. На Харди му се струваше, че вече е ставал от леглото. В косата му имаше някакъв блясък, сякаш я бе мил. Всяка следа от сутрешната бледност се бе заличила — нещо повече, той изглеждаше добре, говорейки оживено с момчетата си.
— Доктор Диз — каза Ейб, като ги приветства. След това към Франи: — Госпожо доктор Диз. — Тъй като децата на Ейб бяха възпитавани, че трябва да стават, когато в стаята влиза жена, те се изправиха. Ако Харди не бе разбрал от дългогодишния си опит, че за Глицки е физически невъзможно, той би се заклел, че приятелят му се усмихва. — А това вероятно са малките деца на доктор и госпожа Диз.
— Чичо Ейб! — Винаги импулсивната Ребека изтича до леглото и постави ръцете си около него. — Толкова се притесних.
— Няма за какво да се притесняваш. — Той стисна приветливо ръката й. — Хората непрекъснато получават инфаркти.
Орел се засмя.
— Добре казано, татко. Много успокояващо.
Поглед. Виж това, хлапе.
— Имах предвид, че получават инфаркти и се оправят.
Франи бе застанала зад дъщеря си.
— И са напълно добре, Бек.
— Понякога дори и по-добре от преди — допълни по-големият син от другата страна на леглото.
Харди се възползва от възможността:
— Няма да е чак толкова трудно.
Франи се бе втренчила през леглото на Ейб. Тя постави ръка на лицето си.
— О, Господи! Айзък?
На лицето му заигра усмивка.
— Да, аз съм.
— Не можах да те позная.
Усмивката стана по-широка.
— Мисля, че току-що го направи. — Когато Фло Глицки почина, момчетата на Ейб поживяха около месец у Харди. Айзък и Франи се чувстваха особено близки, дори и когато не се бяха виждали от три-четири години като сега.
— Айзък! — извика Бек, заобикаляйки леглото, за да го прегърне. — Не можех да разбера кой си.
— Аз съм, малка приятелко, добрият стар аз.
— Сякаш… не — каза тя.
— Е, може би малко съм се поошлайфал. — Той я повдигна с една ръка, целуна я по бузата, след това я върна на земята и присви очи към сина на Харди: — Здрасти, Вин.
— Страхотна коса, Айзък. — Винсънт, единайсетгодишен, най-кроткият от семейството, в крайна сметка се намеси.
— Каква коса? — попита Харди. — Той изобщо няма коса. Вин не му обърна внимание.
— Бих ли могъл и аз да си избръсна косата, мамо?
Харди отговори вместо нея:
— Следващия път, когато чичо Ейб се усмихне, Вин.
— Но той сега се усмихва. — Винсънт реши, че е успял.
— Този път не се брои. Всъщност, тази вечер не се брои.
— Баща ти има предвид следващия път някой друг ден.
— Не е честно.
— И защо? — попита Франи.
— Защото чичо Ейб никога не се усмихва.
— Понякога се усмихва — контрира го Харди. — Когато го направи, можеш да си избръснеш косата. Обещавам.
— Наистина ли?
Глицки се присъедини към спора:
— Вин, напомни ми и аз ще положа специални усилия. Харди се обърна към него:
— Трябва да е искрена усмивка. Не от онези тежкарските „само с едно движение ще ти подкося краката“ както правят ченгетата.
— Не можеш да променяш правилата — нацупи се Винсънт. За него нещата бяха сериозни. — Каза усмивка, татко, просто усмивка.
— Понякога се усмихва вкъщи. — Орел беше нещо като герой за децата на Харди. — Бих могъл дати се обадя, Вин.
— Целият този спор е впечатляващ — отбеляза Айзък. Но очевидно и той се забавляваше. — Заминавам за няколко години и равнището на дискурса се развива до тази точка?
— Дискурс? — зачуди се Харди. — Какво е това? От колежа ли е? — Той се обърна към леглото. — Ейб, трябва ни помощта ти.
Но изведнъж Глицки бе загубил целия си интерес към разговора. Той гледаше над рамото на Харди. Беше с обичайното си изражение, с всекидневното си лице. Усмивката бе изчезнала. Нямаше и следа от нея.
— Ейб? — повтори Харди.
Внезапно всички в стаята усетиха нещо, някаква различна вибрация. Главите се обърнаха. Тишината бе всеобхватна.
Точно до вратата Трея Гент бе спряла на място. Тя държеше огромен смесен букет зимни парникови цветя — маргаритки, карамфили, нарциси. Дъщеря й нервно се въртеше отстрани, на около крачка зад нея.
— Съжалявам — каза тя. — Не исках да ви прекъсвам. Просто исках… мислех…
Глицки прочисти гърлото си и напрежението продължи, докато Франи се обърна напълно, усмихна се широко и приветливо и се отправи към влязлата.
— Тези цветя са красиви — каза тя. — Ейб обича цветя. И аз трябваше да донеса няколко.
Нещата изобщо не приличаха на това, което очакваше Трея. Дори не й бе хрумвало, че той има семейство, приятели, личен живот. След като никога не се бе проявил като баща на Илейн, тя предположи, че просто няма този ген. Докато не се строполи на стълбите вчера сутрин, за нея бе само полицай, но не и човек.
Сега тук беше бащата на Глицки, един възрастен евреин с ярмулка и всичко останало. Две добре изглеждащи възпитани момчета. Онзи ужасен адвокат Харди — защитникът на убиеца на Илейн — от предварителното гледане и неговата красива съпруга и сладки деца.
Още преди да я видят бе чула разговора им затова как единият от тях си е обръснал главата. Очевидна топла връзка между всички. Това бе последното нещо, което бе очаквала. Грубият и безсърдечен лейтенант Глицки. Чичо Ейб?
Хора.
И сега бе сред тях. Представяне на Франи, Дизмъс, Айзък, Нат.
Една испанка, Рита, пое цветята й, възклицавайки около тях. Рейни и Орел се изучаваха един друг, но без да го показват. Бързи погледи.
— Наистина не можем да останем — каза тя. — Просто исках да видя дали си добре. — Почувства, че трябва да продължи. — След вчера, лейтенант.
