направил лошо самопризнание, но няма съмнение. Бил е той.
— Но не си сигурен.
Очите й отново го изследваха.
— Не, не съвсем. — След това. — Не. Не толкова сигурен, колкото бих искал да бъда. Поради много причини просто… не мога да го приема. — Ейб поклати глава, спря.
— Какво? — Очите й го молеха. — Какво?
Той се предаде:
— Може да ти прозвучи странно, дори долно, но сякаш тя най-после ми говори и ми казва, че трябва да има по-добра причина, отколкото случайна среща с някакъв скитник. И след цялото отрицание, което съм имал по отношение на нея досега, просто не мога да не й обърна внимание. — Пауза. — Глупаво е, знам.
Трея помълча за момент.
— Защо дойде първо при мен?
Свиване на рамене.
— А при кого трябваше да отида?
— Не зная. Може би при Джонас? Нейният годеник?
— Може би. Но ти беше по-близо. Говорих с Кларънс Джекмън и той ми каза, че ако Илейн е била въвлечена в нещо, свързано с работата или проектите й, ти вероятно ще знаеш.
Мрачно изражение.
— Вероятно.
— Но ти каза, че няма нищо.
Трея поклати глава.
— Това беше първият ден. Бях толкова ядосана на теб, на човека, който си, че не исках дати помагам. Точка. Без значение какво ме питаш. Не вярвах, че работиш в интерес на Илейн.
— Работех. И продължавам.
— Сега го разбирам.
— Е? Тя работеше ли върху нещо?
— Честно казано, не зная. Нищо не ми хрумна. — Младата жена го погледна с усмивка, изпълнена с надежда. — Но поне сега съм склонна да погледна.
— Това е напредък — отбеляза Глицки. — Но преди изобщо да започнеш, искам да знам защо спомена годеника й? Те имаха ли проблеми?
Трея направи гримаса, колебаейки се.
— Може би трябва да поговориш с него.
— Възнамерявам, но сега ти си тук. — Той зачака.
Най-сетне тя взе решение.
— Е, има две неща. — Разказа му за спора в конферентната зала на „Ренд и Джекмън“ в деня на предварителното разглеждане и как Джонас яростно се противопоставил на всякаква дискусия за валидността на признанието на Коул. — Той изобщо не искаше да говори на тази тема.
— И това какво означава?
Тя сви рамене.
— Не зная. Мислех, че е доста разбираемо. Но другите хора го сметнаха за странно. Казаха, че ако Коул не го е направил, не би ли искал Джонас да намери убиеца на Илейн? Кой би могъл да бъде? Разбира се, това бе стая пълна с юристи и студенти по право, така че не говорим за типични представители на човечеството.
— Или изобщо за човечеството.
— Ами… — Но Трея с кимване се съгласи с идеята му. — Въпреки това всички сметнаха, че по някакъв начин годеникът й би трябвало да е по-загрижен.
Глицки за момент размисли върху думите й, после попита:
— Какво е второто нещо?
— Ами то е повече… — Тя се поколеба. — Каза ми, че Илейн мислела да го напуска.
— Ти знаеше ли го?
— Не.
Въпросителен поглед.
— Не е ли странно, че не си знаела? Че не ти е казала?
— Помислих си го. Може би не е била напълно решена. Може би се е притеснявала да ми го признае.
— И защо?
— Вероятно понеже когато първоначално започна да излиза с Джонас, бяхме нещо като конспиратори — Илейн и аз, — за да го опазим в тайна. После, когато връзката им стана явна, Джонас малко се промени.
— Как се промени?
Свиване на рамене. Не искаше да мисли за това, но изглеждаше важно.
— Стана малко по-нетърпелив. — После добави: — Сякаш вече бях само помощница, а не приятел. — Още една кратка пауза. — Ако някога съм била. Илейн забеляза, че той наранява чувствата ми и се опита да позаглади нещата няколко пъти, да го извини. Така че, ако е мислела за раздяла след всичко това… Бих могла да разбере защо е изпитвала притеснения.
— Но Джонас ти е казал? — попита тревожно Глицки.
— Да. Защо това те притеснява?
Тръсване на глава.
— Защото, ако е било мотив за убийство…
— Мотив за убийство ли? Имаш предвид Джонас? — Трея поклати глава с изненада или недоверие.
— Говорим за него, нали? За годеника й.
— Знам, но никога не съм мислила, че я е убил.
— Може да си права — каза лейтенантът. — Най-малкото, ако го е напускала и това е било мотив да я убие, не би казал на никого.
Тя се наведе напред на стола си.
— Освен ако не е мислел, че вече го зная. В такъв случай би било подозрително да неми го спомене, нали? Така че е трябвало да каже нещо, за да се презастрахова.
Ейб си позволи да се усмихне.
— Не е лошо като идея.
Внезапно очите й се разшириха от изненада.
— Да не би да носиш контактни лещи?
— Не.
Тя го гледаше втренчено.
— Имаш сини очи.
— Наистина ли? Шегуваш се.
— Не. Не се среща често негър със сини очи.
— Не е толкова необичайно, когато бащата на този негър ги има. Всъщност, мисля за цвета им като за студена синя стомана. Това е добър цвят за очи на ченге, не мислиш ли? Лед във вените, стоманени, сини очи… — Глицки присви очи и й отправи един от твърдите си погледи. — Как може точно сега да се усмихваш? — попита той. — Този поглед вдъхва ужас дори в сърцата на закоравели престъпници.
— Плашещ е — съгласи се Трея. — Доста е добър. Ако не знаех, че го правиш само заради шоуто, точно сега щях да съм доста изплашена, лейтенант.
Той се отпусна.
— Между другото, можеш да ме наричаш Ейб.
— Ал. Песента е „Можеш да ме наричаш Ал“, а не Ейб.
— Ченгето е Ейб, а не Ал.
Вътрешната уредба оповести края на часовете за посещение. Трея погледна часовника си и се намръщи.
