— Така че Висър заплаши, че ще каже на децата ти и ще прекара Линда и детето й през всичко това, за да те убеди. — Харди се облегна замислено назад. — Знаеш ли, Рич, не мисля, че от историята ще стане заглавие за първа страница. Имал си авантюра, жена ти го е преживяла, ти съжаляваш.
Макнийл го погледна.
— Знам. И Дейвид каза същото. Просто след толкова време, когато го чух от Висър, знаейки какъв човек е Мани Галт, какво още би могъл да направи… Предполагам, че съм изпаднал в паника.
— Напълно разбираемо — Фримън контролираше момента, а Макнийл се нуждаеше точно от това. — Предложих му той и Сали просто да съберат семейството — може би не внучетата, но поне децата. Трябва — просто, честно и спокойно — да им разкажат всичко. — Той се наведе над масата. — Те ще разберат, Рич, обещавам ти.
— Знам, Сега го осъзнавам. Мисля, че ще разберат.
— Без съмнение.
Макнийл бе поставил ръка на челото си, все едно се опитваше да се освободи от някакво главоболие. Чувствата му сякаш бяха изписани на лицето му всичко щеше да се оправи. Най-сетне той вдигна поглед.
— Значи и двамата мислите, че просто трябва да изчакам?
— Няколко седмици, не повече — успокои го Фримън.
Харди добави:
— Винаги можеш да приключиш. Делото няма да стигне до криминален съд.
— И аз наистина не го искам. По-скоро бих продал сградата.
— Решението ти е правилно — каза властно Фримън. — Никой не би те обвинил. Но нека не говорим за случая преди… нека кажем първи март? Три седмици. Как ти звучи?
Макнийл обмисли предложението му, после кимна.
— Мога да го направя.
Образи, аромати и чувства започнаха да разбиват мъглата.
Коул не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитал глад, като изключим нуждата от дрога. Но след сутрешната среща с адвоката го върнаха в килията му и той осъзна, че е изгладнял. Само преди три часа бе получил хапчетата си, след това четирите филийки бял хляб, чаша мляко, портокалов сок, две наденички и две яйца за закуска, но сега броеше минутите до единайсет и половина, когато щяха да му донесат обяда.
Тъй като бе обвиняем по углавно престъпление, все още го държаха отделно от основната част от обитателите, в нещо като крило с шест килии, по три от всяка страна на общото помещение с размери три на шест метра, което не можеха да използват. Той беше в десния край и имаше само един „съсед“. Мислеше за него като Хосе, татуиран мексикански колос, който запълваше цялото си време с правене на лицеви опори и гледане на обществената телевизия, която беше пусната по шестнайсет часа в общото помещение. Сега вървеше някаква игра и Коул постоя до решетките, докато започнат рекламите и се отказа. Хосе отново правеше лицеви опори и Коул го погледа малко, преди да реши, че това няма да е най-лошия начин да си прекара времето. Направи десет, преди да усети известно затруднение. На двайсетата бицепсите и гръдните му мускули започнаха да крещят от изтощение. Надзърна и видя, че Хосе все още методично подава глава и леко се навежда настрани, за да следи телевизора.
Коул легна на студения бетон, за да си поеме дъх. Мразеше това, в което се бе превърнал.
Картината, която премина през съзнанието му, дори не беше спомен. Можеше да затвори очи и да си представи усещането, че е на шестнайсет — сякаш бе вчера. Той и Стив Полачек в техния гараж. Бяха се обзаложили на двайсет долара кой първи ще вдигне тежест колкото теглото си. Коул бе шейсет килограма. Полачек бе с три килограма по-тежък и това го поставяше в по-неизгодна позиция.
За момент си спомни, че
Но си спомняше гаража. Никога не спираха коли в него, дори и през зимата. Само инструментите на баща му на стената, работният тезгях, масата за пинг-понг в средата. Велосипеди и кънки, ски и топки и спортна екипировка навсякъде. Доста добра семейна обстановка, преди баща му да умре. Сестра му Дороти тренираше с него през цялото последно лято, преди да замине за колежа. Когато тя се прибра през коледната ваканция, ходиха на ски крос от Демойн до град Айова.
Коул повдигна бузата си от земята, постави ръце под раменете си и се повдигна. Този път дори първите няколко лицеви опори бяха трудни. Осем.
Обръщайки се на една страна, той седна и издърпа дюшека си от бетонното легло на пода. Претърколи се отгоре, хвана ръце зад главата си и се опита да направи коремни преси. Преди време наистина бе добър в това — правеше шейсет в минута. Полачек не можеше да го достигне.
Отново започна бързо. И отново бързо отпадна, но се насили да продължи до петнайсет и после до двайсет. Не можеше да приеме по-малко от двайсет, въпреки че при последните две усещаше как нещо в него се къса. Но го направи, а после се завъртя настрани, далече от Хосе, задъхвайки се за глътка въздух и затвори очи.
Трясването на външната врата на общата стая го накара да скочи. Коул бе задрямал през двайсетте минути, в които на затворниците се позволяваше сутрешна разходка в общата стая. Двама пазачи с колички носеха таблите с обяда и тропаха по външната врата.
— Върнете се по стаите, момичета!
Когато всички се прибраха в килиите си, пазачът набра кода си на кутията отвън и вратите на килиите се заключиха. Като видя дюшека на пода и Коул, седнал с кръстосани крака отгоре, пазачът, който разнасяше подносите, не можа да се въздържи от малко остроумие:
— Пикник ли си правиш, Алиса? — попита той. — Денят е чудесен за това. — Той хлъзна подноса под вратата.
Коул едва го чу, пък и не го интересуваше.
Ерик беше социалният работник, който раздаваше хапчетата. Той се спря пред вратата. Това беше първата доза, която Коул му бе казал, че ще пропусне — ще вземе обичайната за вечеря — и Ерик искаше да се увери, че момчето не е променило идеите си. Но не беше.
След това, най-после, храната. Ако Коул бе смятал, че преди е изпитал пристъп на глад, усещането бе нищо в сравнение с момента, в който пълните чинии затворническа храна бяха пред него. Всички ястия досега включваха четири филийки бял хляб и четири кубчета масло. Маслото беше меко и той го взе и го постави цялото в устата си. Докато дъвчеше, погледна надолу към таблата.
Днешният му обяд се състоеше от два дебели шницела със сочна гарнитура от грах, моркови и измачкани домати и още по-сочни консервирани праскови в пластмасова купа, мляко и две шоколадови бисквити.
Хлябът бе оставен. Коул се нахвърли толкова стремително върху шницела, че счупи пластмасовата си виличка. Нямаше значение. Взе лъжицата, наряза още няколко хапки и започна да вкусва, да опитва — изкушен от будещия спомени аромат на соса, да си спомня.
Кухнята на Полачек. Зимен ден, късно следобед, навън е снежно. Закуска след училище, преди да отидат на хокей. Майката на Полачек налива претоплен сос върху хляба и студения шницел.
Полачек. Не беше се сещал за него от години и сега започна да се чуди къде ли е някогашният му най- добър приятел. Със сигурност не и на подобно място. Вероятно имаше работа, а може би дори и семейство. Полачек с хлапета? Само си представи!
През последната година бяха престанали да бъдат приятели заради дрогата — тогава марихуана. Полачек бе убеден, че тя убива. Не искаше да има нищо общо. Така че Коул започна да се мотае с други момчета — Рийс, Боу, Нилсен, Пардучи.
Боу беше най-добрият сред тях. Дори бе приятел с Полачек преди — също като Коул. Добри ученици в средното училище, Малката лига, Скаутите. След това, когато бащата на Коул почина и Коул се опитваше да се справи с мъката, Боу първи се отзова. Без съмнение имаше добри намерения — такъв си беше Боу, — опитваше се да накара приятеля си да се почувства по-добре, след като сестра му е заминала в колежа, а баща му си е отишъл. Хей, животът не е лесен. Хората имат нужда да се смеят, да се извисят, да забравят
