— Ако искаме, Деймиън. Всъщност, смятаме да направим всичко, което поискаме, и имам усещането, че инспектор Бенкс желае да ти зададе няколко въпроса. Прав ли съм, инспекторе?
— Напълно.
— Ами, ще трябва да попитам адвоката си. Не съм извършил убийство.
Бенкс намигна обезсърчаващо на Деймиън.
— Не съм споменавал за подобно нещо, нали?
— Ето какво ще ви кажа — намеси се Фолк. — Сега отивам да се обадя по телефона на един приятел и междувременно ще ви оставя да се поопознаете. Как ти звучи, инспекторе?
Половин час по-късно Деймиън напусна алеята на път към центъра на задната седалка на патрулна кола. Инспектор Бенкс и Фолк му махнаха за довиждане, след това се облегнаха на капака на буика в очакване на полицейски камион, който да издърпа автомобила. В момента и двамата се смееха на случката.
— Ти си дяволски късметлия, че не скочих върху теб там, където стоеше — каза Бенкс.
— Знам, Осъзнах го с около секунда закъснение. Просто възможността изглеждаше прекалено добра, за да я изпусна. Мразя този малък червей. Не съм го виждал от две години.
— Как разбра къде отивам?
— Ти каза „Екселсиор“. Свръхдоза. Предположих. Отраснал съм тук, затова не се мотая много наоколо, но те видях и реших, че ще е забавно да пообиколя стария квартал. И, както знаеш, попаднахме на Деймиън.
Ридли формулира отговора си внимателно, опитвайки се да не настъпи в територията на приятел полицай.
— Не ми беше много трудно да го открия, както знаеш.
— Не, предполагаме, че на новак сред нас му отнема около половин час да попадне на някой от тях. След това ги оставяме на мира.
— Но ти буквално го нападна.
— Това беше просто за майтап, инспекторе. На този квадратен километър имаме около двайсет като Деймиън. Те само държат пакетчетата, не си заслужават главоболията. Единствената им вероятна стойност е да ни отведат до източника, а дори и на това следващо ниво… — Той сви рамене. Беше страшничко, но си бе истина. Всеки полицай знаеше, че арестуването на междинните звена в най-добрия случай бе нещо като спирачка и предупреждение за всички останали. Между Деймиън и неговия най-последен доставчик когото пласьорът ни кога не бе виждал, нито познаваше, а можеше дори да не е чувал името му имаше вероятно от шест до десет посредници, като всеки си получаваше парите и разваляше продукта. — Ти искаше нещо от него. Реших, че ще успея да го склоня да бъде по-услужлив. Откри ли това, което търсеше?
Беше ред на Ридли да свие рамене.
— Трудно ми е да повярвам, че застрахователните агенти ми казват истината. А Деймиън не успя и колкото тях.
— Какво искаше да разбереш?
— Дали има нещо ново и свръхчисто на улицата. От това е умрял моят човек.
— И какво каза Деймиън?
— Каза не. Същата дрога както винаги. Гарантирано. Знаеш ли, трябва да ти призная, че не мога да повярвам, че слагат нови имена на този боклук. Онези пакетчета, които Деймиън носеше у себе си. Райски унес. Господи!
— Разбира се. Има страхотни измишльотини. Нирвана. Китайски сън. Смолисти бебчета. Но твоят човек е имал нещо друго, така ли?
— Съдебният лекар каза — разбира се, неофициално, — че смята, че наркотикът е почти чист. И не беше в никаква опаковка, просто обикновен плик. Фолк свали петата си от бронята и направи няколко крачки. Застана на място няколко секунди и кимна с глава, сякаш бе стигнал до някакво заключение.
— Ето затова тръгнах да те търся, след като излезе.
— Защо?
— Защото вървя по дирите на нещо около „Юпитер“. Има много кокаин около този бар. И тъй като посетители те са най-вече от юридическите среди, хората ще искат мястото да се разчисти, преди да се разчуе. Ясен ли съм?
— Да.
— Добре тогава. Вчера си прекарвах един ленив следобед и твоят човек, Кълън, влиза, точно както всички казахме днес. Но изобщо не беше малко нетърпелив — той буквално се тресеше. Изпил е бирата си наполовина и се изправя и отива в тоалетната. Две минути по-късно един от днешните частният детектив, Висър? — става и също отива в тоалетната. Но аз съм бил там, в тоалетната има само една мивка и един писоар и двамата останаха вътре десет минути, честна дума, преди Висър да излезе пръв и да седне в сепарето си. Разбира се, това е „Юпитер“ в късния следобед и никой не обръща внимание. Освен мен.
— И какво стана после?
— Не и това, което вероятно си мислиш. След една минута излезе и твоето момче, Кълън Леон Алсоп. Сега той е олицетворение на спокойствието. Сяда и си довършва бирата и пие втора, когато Висър и приятелчето му адвокат си тръгват.
Ридли поклати глава.
— Сигурно съм пропуснал нещо. Не беше кокаин. Беше хероин.
Но Фолк бе надушил нещо.
— Както и да е — каза той. — Висър беше там вътре и му е дал нещо. А тази сутрин момчето е мъртво, нали? Не се бях сетил за това, преди ти да дойдеш и да задаваш въпроси, но след като видях лицето на хлапето, в ума ми нещо прещрака, нали знаеш?
— Знам усещането — отвърна Ридли. — В момента чувствам същото.
25
— Сносен юридически ум? — подсвирна впечатлена Франи. — Дейвид наистина ли каза тези думи?
— Всяка една и в този ред.
Зад бара на „Шамрок“ Моузес Макгайър подхлъзна към зет си халба с черно питие — наполовина „Бас“, наполовина „Гинес“.
— Подмазва ти се — намеси се Моузес. — Обзалагам се, че в следващите няколко седмици ще ти повиши наема. Само гледай.
Но Харди клатеше глава.
— Това беше искрен комплимент. Трябваше да го чуеш. Съмнявам се, че дори е осъзнал, че го е казал.
— Нали говорим за Дейвид Фримън? — каза равно Франи. — Щом го е казал, значи го е осъзнал.
— Безсрамно ласкателство — отвърна брат й. — И дори не е чак толкова добро.
Дизмъс отпи от халбата си.
— Моуз, веднъж чух Фримън да казва, че мисли, че Оливър Уендъл Холмс не е чак толкова глупав. Ако най-големият юрист, който тази страна е дала, не е чак толкова глупав, а аз имам сносен юридически ум, виждаш къде ме поставя.
— Поне на една линия с Върховния съд — заяви Франи.
— Не мога да чакам.
— В списъка за повишаване на наема е по-вероятно. — Моузес не трябваше да бъде убеждаван. — Тази вечер не бих отишъл на скъпо място. Ще имаш нужда от парите.
Това беше Вечерта за излизане. Обикновено не ходеха в „Зала Секвоя“ на Клифт и после в Чарлз Ноб Хил. В една типична сряда се срещаха — Харди от центъра и Франи от дома им на Трийсет и четвърто авеню — в „Литъл Шамрок“, на средата на пътя, на Девета и Линкълн. Изпиваха по нещо на бара, като обикновено Моузес бе зад него, и отиваха на вечеря, където им подскажеше настроението.
Една млада двойка се бе настанила на бара до предния прозорец и Моузес отиде да вземе поръчката им. Харди покри ръката на Франи със своята, стисна я леко, погледна извинително и хвана пейджъра на колана си.
