погледне папките му, не казвал на Илейн кое къде е, дори когато знаел.
— А защо да не знае?
— Защото — по думите на Илейн — в офиса му царял пълен хаос. Тя каза, че никога не е виждала юридическа кантора като тази. Тя мисли… мислеше… той сигурно е вземал наркотици или нещо подобно. Логан.
Глицки сви рамене. Много хора се дрогират. Когато не убиват хора за това, няма отнемане на човешки живот и не е негова работа.
— Във всеки случай — продължи Уолш, — намериха още двама руснаци, с чиито дела се занимава Логан. Решиха, че този път ще им е по-лесно да направят разследването си, когато той ще бъде сам. Затова го събудиха в дома му, заведоха го до офиса и изпълниха съдебното решение.
— Наистина ли отидоха в офиса му? Онази неделя?
— Не зная, лейтенант. Предполагам. Такъв беше планът. Вероятно имате възможност да го разберете по-лесно от мен.
Това беше вярно и Глицки го прие без възражения.
— И после не сте се чували?
Уолш прехапа долната си устна. Изведнъж Глицки усети някаква емоция.
— Не. Само последното съобщение. Знаете ли, може да е глупаво, но не намерих сили да го изтрия.
Което бе чудесно, много добре и вероятно тъжно, помисли си Глицки, докато се отдалечаваше от масата, но съвсем не толкова интересно като факта, че Уолш бе излъгал за последното развитие на връзката си с Илейн. Пък и нямаше никакво алиби за времето на смъртта й.
В другия край на кафенето бащата на Глицки и двете по-големи момчета се бяха разположили на една маса и четяха различни страници на вестника. Ейб се приближи до тях, издърпа един стол и седна с облегалката напред. Нат вдигна поглед.
— Не че мърморя, Ейбрахам, но може би ще поискаш да седнеш като нормален човек? Надявам се сега да се прибереш вкъщи, да полежиш и да си почиваш. Мисля, че говори достатъчно с разни хора.
Глицки погледна децата си.
— Не че мърморя, каза той. — Отново се обърна към Нат. — Такава ми е работата, татко.
— Май последно чух, че си временно отстранен. Греша ли? Кажи ми, ако греша. Също ми кажи, ако греша, че преди три дни получи инфаркт. Сигурно си го забелязал.
— Забелязах го. Но госпожа Гент ми каза, че той — Ейб посочи към Уолш, — че той работи тук в четвъртък. Аз също съм тук. Възможността е прекалено добра, за да я пропи лея. Пък и лекарите нямаше да ме пуснат тук, навън, ако не бях добре.
— Славни последни думи, Ейбрахам. Не се притеснявай, парашутът винаги се отваря.
Глицки хвърли почти развеселен поглед към синовете си, които бяха прекъснали четенето, за да проследят размяната на реплики.
— И престани с този поглед! — Нат разклати пръст пред него. — Майка ти гледаше по същия начин, когато беше добре като теб. След това се прибра вкъщи, захвана се с тоновете пране, които имаше, и умря. Бог да й прости, че умря с мръсни дрехи в коша.
Ейб вдигна ръка.
— Добре, татко. Прибираме се вкъщи.
Нат тръсна гневно глава, включвайки и момчетата.
— Най-сетне баща ви казва нещо умно. — Той насочи пръст към сина си. — И ще си почиваш.
Кимване.
— Почивката е нещо добро — съгласи се Глицки. Но нямаше никакво намерение да я почувства на практика.
Използвайки информацията за доктора, която Трея му бе дала предишната вечер по телефона, лейтенантът първо се бе обадил в офиса му и бе разбрал, че има двучасова дупка в графика си за операции. Получи се така, че съвпадна с пристигането на баща му и синовете му — с комплект чисти дрехи и готови да го отведат вкъщи.
Ейб се бе облякъл, но не бе отделил време да се избръсне. Правилата на болницата повеляваха той да излезе от сградата в инвалидна количка, затова го откараха до входната врата. Там лейтенантът се изправи, завъртя се и се върна обратно да се срещне с доктор Уолш, със семейството по петите си и Нат, мърморещ през цялото време.
Сега те най-сетне бяха в колата, Айзък шофираше, а баща му бе на предната седалка до него.
— Как мина разпитът? — попита момчето.
Нат започна да мърмори някакви възражения от задната седалка, но Ейб заговори въпреки тях.
— Много добре. Той каза само една малка лъжа.
Заинтригуван, Джейкъб се наведе напред.
— Това обичайно ли е?
— Кое? Че е излъгал или че лъжата е била само една?
Нат, който все още бе недоволен, отново се намеси:
— В работата на баща ви никой не казва истината. Чудя се как може да търпи това.
Глицки отвърна през рамо:
— Шегуваш ли се? В това й е чарът.
— Но наистина ли излъга? След като знае, че си ченге? Имам предвид, че не е някой престъпник — каза Айзък. — Той е лекар.
Глицки реши да се пошегува:
— Правили са експерименти. Можеш да си и двете.
Джейкъб се намеси:
— Няма ли да го обвиниш?
— Не още. Може и изобщо да не го обвиня.
— И защо? — полюбопитства Айзък. — Нали когато лъжеш, криеш нещо?
Кимване.
— Такова е общото правило.
Отново Джейкъб:
— Тогава?
— Ами, можеш да
— Забавно ли? — На задната седалка Нат изглеждаше отвратен. — Какво разбираш ти от забавления, Ейбрахам?
Харди се бе уморил да чака обаждането на Ридли Бенкс. Той бе съвсем логично в приятелски отношения с повечето инспектори в отдела и нито един от тях — дори и Глицки — нямаше като основен приоритет да се обажда на адвоката на защитата. Но това не означаваше, че не може да направи собствено разследване. Около час убива времето си в офиса в очакване на телефонното позвъняване, после реши да се поразходи до затвора и Съдебната палата.
Когато стигна там, по навик спря първо в отдел „Убийства“, но без уговорена среща с Бенкс и в отсъствието на Глицки, посрещането бе доста хладно. Инспектор Марсел Лание познаваше Харди доста добре, но сега бе затънал до гуша в административната работа, която бе останала от Глицки, и седнал зад бюрото си, нито бе в добро настроение, нито пък имаше желание за непринуден разговор. Не, не знаеше какво става с Ейб, но се надяваше каквото и да е, да свърши по-скоро. Не, не беше чувал Бенкс. Какво от това? Без съмнение, щеше да мине през отдела, когато приключи с бумагите си.
Джон Страут, патологът, бе на средата на някаква аутопсия, „изцапан до лактите“, и също нямаше как да се срещне с него. Харди остави съобщение, в което го молеше да се обади когато може, и тръгна по коридора към входа на затвора, но не успя да се насили да влезе. Все още имаше неприятен вкус в устата от провалената Вечер за излизане с Франи. Бе сигурен, че клиентът му ще се впечатли от посещението, но Коул Бърджис бе последния човек, когото искаше да види.
Отново премина през Палатата, излезе от другата страна и пресече Брайънт Стрийт. Барът на Лу Гърка бе в мазето на сградата за освобождаване под гаранция. Лу сервираше и храна за обяд. Тъй като съпругата
