на Лу бе не го е направил.
Гъркът не бе работил цял живот в най-близкия бар на Съдебната палата, без да натрупа някои основни юридически познания.
— Мислех, че те трябва да докажат, че той го е
— Така е.
— Тогава не им позволявай. Няма значение в какво вярваш. Попитай и клиента си. Едва ли ще реши, че затворът е спечелване на делото. — Лу се замисли още минута, взе една чаша от полицата под бара и започна да я попива с парцала си. За първи път през целия им разговор Харди имаше усещането, че събеседникът му е ангажирал ума си. — Имаш ли някаква идея какво ще стане след десет години, Диз? Дори дали все още ще си жив? Десет години?
— Не.
Барманът кимна.
— Обзалагам се, че с много хора е така.
Харди работеше като адвокат на защитата, но като влезе в коридора на втория етаж, където бе територията на обществените защитници, се почувства не на място. Въпреки че бяха минали почти десет години, откакто бе младши помощник в областната прокуратура, в сърцето си все още се чувстваше доста привързан към обвинението. Ако не беше заради лошото политическо ръководство и допълнителната юридическа глупост на Шарън Прат и нейната администрация, Дизмъс без проблем си представяше как би се трудил дълго и упорито, за да вкарва лошите зад решетките.
Но тук, в сградата на обществените защитници на две преки от Съдебната палата, етиката бе диаметрално противоположна. Самото влизане в офиса на Сол Уестбрук създаде у Харди усещане за нереалност, като че ли изведнъж се бе пренесъл в друга вселена. Това сякаш избликваше от самата мазилка по стените. Крещеше от всеки стикер, карикатура или плакат на дъската за съобщения — „Той е НЕВИНЕН, докато не го докажеш!“ „Щом няма жертва, няма престъпление!“ „Алтернативната присъда върши работа!“
Вибрациите, помисли си Харди, бяха толкова различни от неговите. Дезориентиращо е.
Като си тръгна от Лу, Дизмъс се върна в Съдебната палата и откри името на адвоката на Кълън Алсоп. Сол Уестбрук бе в офиса си, когато му се обади, и каза „Разбира се, ела“.
Сега почука на отворената врата. Офисът бе почти със същия размер, както и на неговите колеги от обвинението в Съдебната палата — три на четири метра, с две бюра, преливащи от папки кантонерки, препълнени кутии с картончета, натъпкани в папки с три пръстена, метални полици до тавана.
— Господин Уестбрук?
Той бе сам в стаята. Другото бюро бе празно. Уестбрук не изглеждаше като човек, който е на години да се бръсне. Носеше дънки и маратонки, бяла риза с яка, но без вратовръзка и или току-що бе спечелил майсторския турнир по голф, или пък си имаше от другаде Зелено сако. Младият мъж вдигна поглед, изправи се и протегна ръка.
— Сол.
— Дизмъс Харди.
— Дизмъс? Явно и двамата сме кръстени на ранни християнски светци, а?
Гостът намигна.
— Мисля, че моят човек е бил пръв.
— Май си прав. — Сол имаше открито, ъгловато лице с искрена усмивка. Кичур дълга руса коса преминаваше през челото му. Усмивката бързо избледня. — Може би заедно можем да кажем някоя дума на Господ за бедния Кълън.
Харди се изкушаваше да го хареса още от начало, но не можеше да изкривява истината.
— Аз ще трябва да почакам, докато се уверя, че горкият Кълън не е прецакал моя клиент, преди да умре.
— Коул Бърджис — каза Уестбрук и това не беше въпрос. Изразителното лице сякаш се натъжи. — Не мисля, че го е направил.
— Мислиш, че е имал пистолет?
— Не зная. Защо да украсява нещата? Бърджис му беше приятел.
Дизмъс искаше да каже на Уестбрук да поспре за момент — имаше доста малко неща, които един наркоман би направил, за да предпази или спаси приятел. Знаеше от собствен опит, че наркоманите нямат приятели в общоприетия смисъл на думата. Но не искаше да спори с младия защитник, затова бе делови.
— Може би някой друг го е измислил вместо него. И му е платил излизането под гаранция — по негово признание, излизането от затвора, — така че да може да се надруса. Ето затова.
Идеята бе неприятна и Сол тръсна глава.
— Кой би го направил? Аз съм му адвокат. Ако бях достатъчно корумпиран и хитър, сам бих сътворил нещо подобно. Аз съм единственият човек, който би имал мотив да го направи, но не съм и не бих.
— А какво ще кажеш за някой, който би искал да подсили делото срещу Коул Бърджис?
— Но това би могъл да бъде… — Той спря, след това заговори внимателно. — Някой от областната прокуратура, нали?
Харди сви рамене.
— Делото е на Тори.
— Но това би означавало, че ако Кълън е бил убит… — Гласът на младия мъж пресекна. Според Харди моментът бе от онези, в които лицето на Сол се състаряваше с няколко години.
— Това е бил изстрел отдалече — съгласи се Харди. — Нямам представа дали смъртта на Кълън е случайност или самоубийство, или каквото и да било друго. Надявах се ти да имаш някакво мнение.
Двамата адвокати се спогледаха. Сол се облегна на стола си, взе от бюрото щипка за листове и я отвори.
— Познаваш ли Ридли Бенкс?
— Говорих с него снощи.
Кимване.
— Той намина вчера и ми зададе същия въпрос. Което, за ченге, беше малко обезпокояващо. Какво каза на теб?
Но тук Харди беше в трудно положение. Имаше впечатлението, че Ридли смята да му каже нещо за подозренията си, но, след неявяването му, не можеше да е сигурен.
— Беше доста уклончив. — Харди също можеше да бъде уклончив. — Но останах със силното впечатление, че съвпадението го изнервя.
Спорът бе предизвикателен за светогледа на Уестбрук и отговорът му прозвуча като самозащита.
— Но стават и съвпадения.
Казано от истински адвокат на защитата, помисли си Харди. Но отговори:
— Без съмнение. Това обаче би било определено нещастно съвпадение за клиента ми, така че бих искал да съм сигурен, че е било случайно. Сега чакам Бенкс отново да ми се обади, което със сигурност ще стане. Междувременно, ако нямаш нищо против, бих искал да те попитам как стана цялата тази история със споразумението. — Тъй като погледът на Сол бе изпълнен с недоумение, Харди уточни. — Не виждам как думите ти биха могли да навредят на клиента ти.
Изражението на Уестбрук омекна.
— Прав си. — Все още зает с щипката за хартия, той се залюля назад със стола си. — Всъщност, за първи път чух за това в обаждането на Кълън от затвора. И нещата вече бяха почти приключили.
— Станало е през почивните дни? Тъкмо си е спомнил, така ли?
— Да, май беше в понеделник.
— До този момент колко време бе прекарал в затвора заради своето обвинение?
Уестбрук се наведе напред, отвори черния календар — бележник на бюрото и прехвърли няколко страници.
— Бил е арестуван на втори. — Лицето му стана объркано. — Така че е започнал да води преговори на… предполагам на осми.
