— Шест дни в затвора — пресметна Харди. — Чудя се какво ли го е накарало да мисли за това? Или, по-точно казано, какво го е накарало да го забрави толкова дълго?
— Въпросът е добър.
— Преди случвало ли се е да доносничи за някого? Откъде е знаел при кого да отиде? Откъде би могъл да знае, че пистолетът е липсващото звено в делото ми?
Внезапно лицето на младия мъж придоби нещастно изражение.
— Не знам — най-после каза той. — Мисля, че трябва да поговориш с Бенкс.
27
Пътьом оставиха Нат в синагогата, където бе решил да прекара сутринта. След това Айзък ги откара вкъщи. Глицки веднага си легна и каза на момчетата, че могат да излязат и да се помотаят из града. Можеха да вечерят заедно — вероятно Рита щеше да се съгласи да спретне една от нейните страхотни енчилади. Веднага щом вратата се затвори след тях, Глицки скочи от леглото. Избръсна се и облече стилни дрехи — спортен панталон, бежов пуловер от мериносова вълна с яка, кафяви мокасини с пискюли. Извика си такси и го взе до центъра на града, като пристигна в „Ренд и Джекмън“ малко преди обед.
Стигна до офиса на Илейн и потропа на вратата. Трея седеше зад висока камара от папки върху бюрото. Поглеждайки часовника си, тя вдигна изненадано поглед.
— Не е възможно вече да е време за обяд? — После очевидно загрижена за него: — Как се чувстваш?
— Напредвам малко бавно, но напредвам.
Тя недоверчиво наклони глава на една страна.
— Сигурен ли си, че си добре, щом си излязъл навън?
Той се опита да отговори малко по-ободряващо.
— Мисля, че е доста по-укрепващо, отколкото да се излежавам вкъщи. — Издърпа един сгъваем стол и се настани. — Виждаш ли? Правя няколко крачки и сядам. Дори не се изпотявам. Бих могъл да го правя цял ден. — Трея беше закачила сивото сако на бизнес костюма си върху облегалката на стола си. Носеше тънка златна верижка, златни обеци с винтове, копринена блуза без ръкави и под нея, той не можеше да не забележи, черен сутиен. Глицки чувстваше биенето на сърцето й — пред вид обстоятелствата, едновременно успокоително и притеснено.
Предишната вечер по телефона те бяха обсъждали Илейн и случая, като и двамата твърдяха, че няма нищо лично в това Ейб да й се обади у дома в десет вечерта. Накрая, точно преди да затвори, Трея бе казала:
— Ако утре не се чувстваш достатъчно добре, обещай ми да останеш там. Не се смятай за задължен да дойдеш до офиса ми, просто защото си казал, че ще минеш.
— Но тогава няма да те видя.
— Бих могла да ти се обадя и да ти кажа какво съм намерила.
— Не това имам предвид.
Настъпи дълга пауза, след която, с различен тон, тя прошепна:
— Знам. Знам какво имаш предвид. Но първо трябва да се погрижиш за себе си.
— Такъв е и планът ми.
— Не е лош. Придържай се към него.
— Да, госпожо.
След това тя добави:
— Моля те, Ейб. Ако трябва да останеш още малко там, просто ми се обади и ще дойда, нали?
Сега, на една крачка от нея, ръката му отпусната на бюрото помежду им, той искаше да каже нещо лично — колко добре изглежда, колко й е благодарен за посещението, за това, че е говорила с него предишната вечер, за парфюма, който носеше, — но откри, че не може да направи тази стъпка. Бе прекалено скоро, прекалено несигурно, прекалено опасно.
Събра сили и се облегна на стола.
— Между другото, свързах се с Джонас Уолш. В „Сейнт Мери“.
— Говорил си с него?
— Преди два часа. Очевидно смяташе, че двамата с Илейн са били в чудесни отношения.
Веждите й се събраха. Тя прехапа устна.
— Ами, това не е… той ми каза… не мисля, че е вярно. — Аз също. — Сега, когато Ейб бе в свои води, думите му идваха по-лесно. — Но не зная дали лъжата му означава нещо. Може би се самонавива, че те отново са щели да се съберат, затова няма нужда да се разчува.
— Но той ми каза.
— Ти си нещо друго. Приятелка. Аз съм ченге. Освен това не знае, че съм говорил с теб. Може и да означава нещо, но само по себе си, не е кой знае колко. Например, не толкова, колкото фактът, че няма алиби за времето на смъртта й. Ти ми каза, че Илейн е имала среща онази събота, след която смятала да се прибере вкъщи. Помниш ли това?
— Тя така и каза.
— Добре. Имаш ли някаква представа дали срещата би могла да бъде с Уолш? И после евентуално да се приберат заедно вкъщи?
Младата жена помисли само за секунда.
— Не, не смятам. Беше с някой друг.
— Може би с Даш Логан?
Трея поклати глава.
— Съмнявам се. Тя наистина искаше да го избягва.
Когато се върна от офиса му, ми каза колко щастлива е била, че Логан е бил в много по-добра форма от предишния път и колко по-лесно е било търсенето. Все още отказвал да й помогне, но дори не се налагало да говори с него.
Глицки забарабани с пръсти по бюрото.
— И в календара й няма нищо?
— Не. — Трея за момент докосна ръката му, после бързо и внезапно я отдръпна. — Щях да ти кажа. — Притеснени ето бе изписано по цялото й лице — Просто спомена, че има среща, след която се прибира вкъщи. Само това.
— Но когато говорихме за първи път ми намекна, че ти се струвала отнесена.
— Вероятно да, малко. Но не зная защо. Може да е какво ли не.
Ейб посочи камарата върху бюрото.
— Как върви това?
— Тъкмо започвам буквата „Г“.
— „Г“? Може да е имала папка и за мен — пошегува се Глицки.
— Така е. — Трея повдигна вежди и го озари с половинчата усмивка. Порови около минута, намери каквото търсеше и му подаде тънка картонена папка.
Лейтенантът я отвори и бе шокиран да види своя снимка три на пет — копие на фотографията от завършването на Полицейската академия. Не можеше да повярва, че някога е бил толкова млад. Откъде ли я е взела Илейн? Дори Глицки нямаше такава.
Младата жена все едно четеше мислите му.
— Тя беше доста добра в това да получава каквото иска.
Той замислено кимна. Освен снимката, в папката имаше и плик. Ейб извади писмото отвътре и бързо го прегледа. Беше от майка й, получено след смъртта, в което информираше Илейн за истинския й баща. Сгъна писмото и го върна там, откъдето го бе взел.
Имаше около двайсетина изрезки от вестници — онези няколко случая в кариерата му, когато бе приветствай като герой, произвеждането му в лейтенант и шеф на отдел „Убийства“, различни случки в общността, включително и статия, описваща Глицки като гражданин — горд баща, прегърнал сияещия Орел, когато синът му бе избран за най-добър играч на месеца за „Уорнър“ преди година. Глицки бе треньор на отбора. Същата снимка все още висеше на таблото за съобщения в кухнята им. Стори му се повече от
