демонстрира — дори само признанието би трябвало да бъде достатъчно на този етап — и отиваме на съд.
— Знам, знам, но чуй… — Очите й бяха светнали от идеята. — Има нещо в този случай, което предизвиква всевъзможни сблъсъци дори и сред професионалисти, нали така? Трябва да споменеш това. Имам предвид, че Ейб е временно отстранен заради случая. Хайде, това не е нормално. Сега Ридли Бенкс се съгласява да говори с теб. Дори и самият ти, с твоя сносен ум…
— Сносен юридически ум. Останалата част от него съвсем не е сносна.
— Добре, и въпреки всичко. Твърдя, че можеш да успееш да накараш и съдията да се почувства по този начин. Не съдебните заседатели, а само един човек. Ако можеш, представи всички въпроси пред него.
Дизмъс замислено зарея поглед. На два пъти за малко да заговори, но нишката му се изплъзна. Най- после я погледна.
— Фран, проблемът е… това предполага, че все пак той не го е направил, а аз мисля, че е. — Вдигна ръка, за да й попречи да го прекъсне. — Не казвам, че е имал намерение. Не смятам, че го е планирал. Вероятно дори когато го е вършил, не го е осъзнавал. Но ще ти кажа нещо: със сигурност е имал начин, мотив и възможност. Хлапакът притежава противоположното на алиби. — Гласът му бе станал дрезгав и неотстъпчив. — Той е точно от типа жалки нещастници, които допускат грешки и провалят живота си. После истински и силно желаят да не са го правили. Дори до степен да повярват на собствените си лъжи. Но, честно казано, смятам, че трябва да бъде наказан за грешката си. Но не и да умре. Не дори и доживотна без право на съкращаване, докато никой в Сан Франциско вече не си спомня за него. Ето затова се захванах с делото. Но той трябва да получи един подобаващо дълъг престой в дранголника, по време на който може би ще започне да осъзнава някои неща.
— Но по-вероятно няма.
— По-вероятно няма — съгласи се Харди. — Законът на относителността, по-вероятно не.
— Така че ти ще опиташ с несъзнаването?
Очите му нетърпеливо проблеснаха.
— И това, Фран, ще бъде най-големият триумф.
— Ами ако не го е направил?
— Но той е!
— Той твърди, че не е, нали?
— Всички казват така. Умните адвокати дори и не питат.
— Но ако най-добрата защита, която законът позволява, докаже, че не е убил Илейн, че все пак казва истината, няма ли да опиташ и това? В такъв случай може би ще е добре да го прехвърлиш на някой друг.
— Няма да го дам на никой друг!
Остави го да помисли няколко секунди върху идеята.
— Когато говориш с Ейб и Ридли, може би ще трябва наистина да се вслушаш в нещата, които ти казват.
— Такъв е и планът ми, независимо дали го вярваш. Какво мислеше, че възнамерявам?
Тя го погледна в очите. Гласът й беше нежен, без никаква заплаха.
— Мислех, че търсиш нещо, което да оспориш, а не нещо, в което да повярваш.
Франи рядко виждаше някакъв признак за ирландската избухливост на съпруга си. Беше изненадана да забележи, че сега той бе на ръба да я освободи. Заради Коул Бърджис? Нямаше логика, освен ако момчето не бе станало символ на нещо.
Тя протегна ръка, докосна неговата и го попита:
— Какво става, Дизмъс?
— Не търся нещо, в което да повярвам, това поне е сигурно. — Гласът му беше дрезгав.
— Тогава на какво се противиш? Какво е толкова страшно?
— Какво е толкова страшно ли? — сопна се адвокатът.
— Как можеш да ми задаваш този въпрос? Аз също искам да го разбера. Ти не би искала да си представиш нашия сладък малък Винс там, където е Коул? Или дори Бек? Не мислиш ли, че е страшно?
Тя стисна по-силно ръката му.
— Това няма да се случи, Дизмъс. Няма никаква логика.
— Точно тук е проклетият ми проблем, Франи. Не е нужно да има логика. Просто понякога се случва. Просто се случва.
Изведнъж тя разбра източника на неговия страх. Образован, бял, представител на средната класа, отгледан от любящи родители, според Дизмъс Коул Бърджис бе въплъщение на дявола, олицетворение на всичко, от което се бои и не е в състояние да контролира. Техните собствени деца можеха да се превърнат в Коул, дори и ако никога не са били груби с тях, а вероятно дори и ако са. А освен всичко и избликващите отвсякъде в съвременния свят опасности — заплахата от случайно насилие, терор, идващ от тъмнината на нощта. Трагедия, която е заложена във всеки момент на временна слабост — защото борбата никога не свършва, дори и за миг.
Франи вдигна ръка, за да докосне лицето му, но той се отдръпна и по всички признаци бе много ядосан. По време на кратката му реч цветът му постепенно бе стигнал до наситено червено. За тълпата по Юниън Стрийт изглеждаше сякаш се бореха.
— Дизмъс? — каза тя нежно.
Беше бесен. Очите му се бяха изпълнили със сълзи на ярост и той се опитваше да ги спре с упорито примигване, Франи пристъпи към него, обгърна гърба му с ръце и го притисна.
— Всичко е наред — прошепна тя. — Всичко ще се оправи.
Край леглото на Ейб отново се бе струпало цялото семейство. Айзък бе посрещнал Джейкъб при пристигането му от Милано и двамата бяха дошли в болницата направо от летището. Нат и Орел вече бяха тук. Всички бяха заедно за първи път от почти две години. Бяха сами и това беше добре дошло. След като стана дума за Илейн, имаше за какво да поговорят. Малко преди девет часа се появиха Харди и Франи, макар че изглеждаха някак не на място. Те и двамата се зарадваха при вида на Джейкъб, както бе предишната вечер с Айзък, но след малко границата между тях отново се появи. Не им помогна и това, че Харди очакваше Ридли Бенкс, за да поговорят за Кълън Алсоп и че той не дойде. А с момчетата и Нат тук не беше най-добрия момент да говорят за дело за убийство.
В девет и четирийсет и пет всички си бяха тръгнали за вкъщи.
Глицки се отпусна на леглото си и затвори очи. Тази вечер бе уморен. Слабините му пулсираха там, където бяха включили ангиограмата към феморалната артерия. Блистерите на гърдите му — напомняния за дефибрилацията — го смъдяха неприятно. Бяха излели в кръвта му някакви лекарства и все още се чувстваше замаян от успокоителните.
Представи си, че може да усети сърцето си, че присъствието на всичките му синове и баща му тази нощ го бе изпълнило почти до краен предел. По-рано вечерта, преди да се появи семейство Харди и след първия бум на въпроси и отговори за Илейн, Ейб бе помолил Джейкъб да им изпее нещо с новия си школуван в Италия глас, а след това го изненада като не поиска нищо от оперния репертоар, а „Неокована мелодия“. Момчето толкова красиво я изпя, че сестрите и посетителите на други пациенти бяха влезли в стаята и го аплодираха, когато приключи.
Сега мелодията отново се върна при него. Това бе песента на Фло, но сега образът не бе на покойната му съпруга. Глицки отвори очи, сграбчи книгата си, измъкна от нея визитката на Трея и се протегна за телефона.
26
Все още в работните си дрехи, Джонас Уолш си поиска свободна маса в кафето на „Сейнт Мери“. Вестникът му бе разпилян по цялата свободна повърхност на масата, всеки лист поотделно. Подносът му съдържаше останките от предобедната му закуска — празна купичка от плодовата салата, чинията от препечената филийка, три празни чаши от сок. Джонас се облегна, за да създаде известна дистанция от масата, с глезен върху коляното на противоположния крак. На една ръка разстояние беше чашата му с кафе.
