за себе си. След смъртта на баща си се бе превърнал в невероятен лентяй.
— Марихуана, трева. Хайде, Коул, това е напълно безвредно. Марихуаната не е убила никого.
Сега Боу беше мъртъв от четири години.
Полачек няколко пъти се опита да го спре, идваше в дома му, притесняваше се колко се е променил довчерашният му приятел.
Така ли? Ами, хората се променят. Коул не бе пристрастен. Можеше да спре винаги, когато поиска. Другите момчета — Рийс, Нилсен, Пардучи — майка му се виждаше с техните. Последното, което чу, беше, че Рийс е станал ченге. Знаеше, че Нилсен работи за „Дженеръл Мотърс“. Пардучи все още играеше баскетбол, втора година в лигата и можеше да стане доста добър.
Докато топеше соса, си каза: „Не пристрасти никого от тях. Дори и мен. Не и марихуаната“.
Още един спомен — последния път, когато видя Полачек. На купон в Нотр Дам. Той се бе отказал след първия семестър и майка му го изпрати да види стария си приятел. Скритото послание беше, че може би ще разбере колко добре се справя Стив и ще си промени поведението. Скрито като бомбичка с боя.
Но беше отишъл. Коул изобщо не се смяташе за наркоман. Това е развлечение, нищо повече — единственото, което познаваше в момента, постоянно дрогиране. Но вече не можеше да се откаже.
Бе шокирал Стив, който вече бе станал член на студентска организация, в алигаторската си риза, пиещ бира, танцуващ. Толкова
Там беше и онова момиче, не й помнеше името. По това време вече бе на кокаин, винаги, когато можеше да си намери, продаваше по малко да си покрие разходите. Така че двамата с момичето бяха в банята на горния етаж. Бяха си направили пътечките, когато някой се появи и веднага след това Полачек — бесен, но спокоен, говореше нещо за това, че е
Коул сега беше във висините — половината от удоволствието бе отлетяло, понеже са го стреснали по време на унеса си.
— На кой му пука за това, Стив? За всичко това? — Той викаше насреща му.
— На всички тук, Коул. На всеки, който се опитва да живее.
Полачек, смотанякът. Не го бе видял повече, прав му път. И въпреки това беше най-добрият приятел, който някога бе имал.
— Хей, Алиса! Свърши ли? Какво има? Да не са ти сложили прекалено много пипер?
23
Преди десет години, когато Шарън Прат бе общински надзорник, тя бе лобирала да се направят малки промени в законите на града, свързани с бизнес обявите в общинските вестници. Преди това, ако искаш да напишеш заявление за Измислено бизнес име, да кандидатстваш за Разрешение за продажба на алкохолни напитки, Съобщение за закриване или каквото и да било друго юридическо съобщение, законът изискваше да публикуваш тази информация във вестник, който има продаваем тираж поне сто и петдесет хиляди.
Шарън бе убедила другите надзорници, че законът нечестно дискриминира по-малките и насочени към различните общности вестници, които се развиват в града и които не могат да се възползват от този доста благодатен пазар. В резултат на усилията й, законът се бе променил и позволяваше пускането на съобщения във вестник, който
Практическите измерения на промяната в закона се изразиха в това, че направиха милионер Чад Лейси, издател на „Дейли Демократ“, приятел и политически поддръжник на Шарън Прат. Изведнъж общинският бюлетин на Лейси, който се разпространяваше безплатно по улиците или бе разхвърлян от минаващи автомобили най-вече в района Хай-Ашбъри, изведнъж получи почти 300 000 долара годишно само от парите на града. Сега Лейси можеше да си позволи да плати на няколко известни гост журналисти и да наеме репортери на пълен щат. С новото влияние на вестника, той започна да се разпространява в още няколко района на града — Сънсет, Ричмънд, Туин Пийкс. „Дейли Демократ“ стана първият градски свободен вестник.
Тиражът му се повиши до двайсет и пет хиляди и той се утвърди като глас на народа — унижените, пренебрегваните — и на политическите приятели на Лейси и Прат. Преди останалите вестници да разберат какво става, „Дейли Демократ“ бе написал статия от пет хиляди думи за трагичния тормоз над безсилния и забравен от закона гражданин на име Мани Галт, който бе вярвал на своя хазяин, бе му платил в брой наема за няколко месеца, за да отиде да се погрижи за умиращата си майка. Върнал се от своето милосърдно пътуване, само за да открие, че е изхвърлен от постоянното си жилище при очевидна липса на човечност и заради градските закони за наемите от лакомия, порочен и безсърдечен предприемач Рич Макнийл. Бяха пуснали снимка на бедния Мани на първата страница — той изглеждаше много тъжен и отчаян, седнал на мотора си.
Сега Шарън Прат бе изправена до бюрото си и толкова яростно набираше номер на телефона, че цялото писалище се тресеше. Бе включила говорителя, така че гласът й да гръмне, когато отговорят.
— Искам веднага да говоря с господин Лейси. Да, лично е. — Това беше техен код — Прат не би се обадила в „Дейли Демократ“ от свое име и да изглежда все едно дава заповеди на издателя. Това би имало фатално въздействие върху доверието на нейните обективни избиратели. Тя нетърпеливо изчака, като си поглеждаше часовника.
Бе изминала по-малко от минута.
— Ето ме — каза Лейси. — Как си?
— Не съвсем добре, Чад. Изобщо не съм добре.
— Какъв е проблемът?
— Проблемът? О, я да видим. Може би фактът, че миналата седмица говорихме преди речта ми в Общинския клуб. Спомняш ли си?
— Шарън…
— Помниш ли как ми изказа убеждението си, че това решение за смъртно наказание, което оповестих, ще получи много положителни отзиви, издателско покритие, нещо такова?
Лейси не отговори.
Прат си пое дъх и смекчи тона.
— Освен това забелязах, че ти твърде очевадно замълча, докато колегите ти в „Кроникъл“, и по-точно Джеф Елиът, доста се посмяха за моя сметка. — Тя взе слушалката и заговори още по-умерено. — Със сигурност не искам да ти казвам как да ръководиш вестника си, Чад, но бях останала с впечатлението, че си от моя лагер. Да не би да съм те обидила по някакъв начин? Ако е така, съжалявам, но ние очаквахме да направиш някаква крачка.
Областната прокурорка чу въздишката му по линията.
— Ами, имахме някои проблеми, Шарън. Предполагам, че скоро щях да ти се обадя.
— С какво? Какви проблеми?
Издателят замълча.
— Ами, честно казано, някои от моите репортери… както знаеш, Шарън, през последните години не бяхме от лагера на привържениците на смъртното наказание.
— Нито пък аз, Чад. Но този случай е специален.
— Знам, че е така, Шарън. Аз съм на твоя страна. Проблемът е, че ни е много трудно да си представим какво му е специалното и какъв акцент да поставим върху него. Аз лично скъсах първата статия, която получих по въпроса. И знаеш ли защо? Защото звучеше доста като
— Чия е била? Човекът, който я е написал, работи за теб, нали? Ако не пише каквото искаш, очевидно трябва да вземеш някакви мерки.
— Човекът няма значение. Той е добър репортер и беше изцяло на твоя страна. Просто това не му харесва, нищо повече.
Прат потърка устната си, откъсна парче попивателна от чекмеджето на бюрото си и започна да попива
