Предварително изслушване

въображаемо петно върху полата си.

— Имам идея, Чад — каза тя. — Защо да не направим ексклузивно интервю, ти и аз, насаме. Ще поставим акцента върху това, че като цяло смятаме смъртното наказание за погрешно, но то е единственото лекарство за престъпление от омраза като това. Несъмнено става дума за престъпление от омраза. И аз вярвам, Чад, че подобно престъпление изисква кърваво отмъщение.

Тя можеше почти да се закълне, че чува как мозъкът му мисли.

— Това би свършило работа — каза най-сетне издателят.

— Дяволски си прав — отвърна Шарън. — Двамата с теб можем да го накараме да проработи. Трябва да проработи.

Предполагаше се, че Трея трябва да започне проекта на господин Джекмън — проблемът Грейсън — в понеделник сутрин, но фирмата бе затворена, за да могат служителите да присъстват на заупокойната служба на Илейн. След стреса около колапса на Глицки тя не можа да събере сили да отиде на работа за останалата част от деня. Знаеше, че при други обстоятелства това щеше да бъде непростимо. Сама не би си го позволила. И като капак на всичко, времето, което бе прекарала вкъщи, беше абсолютно непродуктивно. Сега бе сряда следобед.

Поне господин Джекмън изглежда я разбираше, но младата жена се чувстваше ужасно. Предишния ден бе отишла в офиса, но бе работила само шест часа, изцяло върху Грейсън. Господин Джекмън беше прав, това бе най-скучната камара от цифри, с която се бе занимавала. След безсънната понеделнишка нощ, изобщо не бе почивала и най-сетне осъзна, че ако смята тази вечер да мине през болницата при лейтенант Глицки — което след постъпката си смяташе за свещен дълг, — щеше да се нуждае от поне малко отдих. Затова отново си тръгна по-рано от офиса.

Тази сутрин бе пристигнала с нова решителност и влезе направо в стаята на сътрудниците, която бе работното й място по новия проект — седемдесет и четири кутии с картончета, запълнени с данни, бяха натъпкани по стените, в библиотеките, навсякъде. Продължи оттам, където бе спряла предишната вечер — на третата папка от първата кутия.

Не можеше да го направи.

След четири и половина часа Трея се надяваше да е свършила полезна работа за двайсет минути. В дванайсет и половина провери часовника си, погледна разпилените пред себе си листове и стана от бюрото си.

Секретарката му бе отишла на обяд и бюрото на пазача на портите стоеше изоставено. Вратата беше леко открехната. Тя го чу да разговаря по телефона. Разговорът клонеше към приключване и затова потропа на вратата и я открехна още малко.

— Господин Джекмън? Извинете? Можели за момент?

Той вдигна изненадано поглед. Ръката му все още бе на телефона, но сега се спря и върна слушалката върху вилката.

— Госпожо Гент? Какво бих могъл да направя за вас? Как вървят нещата с Грейсън?

Младата жена си наложи да бъде твърда и му каза истината — че не е проблемът в проекта, а в нея. Че е губила времето на фирмата през последните няколко дни и след като той бе толкова мил с нея… Старшият адвокат я спря и попита:

— Какво наистина ви безпокои?

Трея си пое дълбоко въздух и го погледна.

— Че сякаш не мога да се съсредоточа върху нищо. Освен Илейн. — Останалото — Глицки и чувствата й — не беше необходимо да се споменава. Продължи: — Разговорът, който проведохме миналата седмица с вас за нейните врагове и че вие знаете за някои от тях. — Отново спря, сведе поглед към ръцете си, върна го към него и му каза, че е отишла да види Глицки в болницата. — Почувствах, че по някакъв начин съм предизвикала това.

— Кое? Инфаркта му ли?

Кимване.

— Знам, че звучи странно. — Тя сви рамене. — Просто исках да се убедя, че е добре.

— И добре ли беше?

— Така изглеждаше. — Всъщност чудесно, но тя само повторно кимна. — Но все още е притеснен за делото.

Лицето на Джекмън стана сериозно.

— Каза ли защо? Спомена ли някаква причина?

Младата жена се замисли какво бе казал Глицки — че сякаш Илейн най-после разговаря с него — и знаеше, че такава комуникация е невъзможна.

— Нищо конкретно, но причината е изцяло обвързана с признанието на Коул — смята, че има вътрешни противоречия и може би е неприемливо.

— Дотолкова, че е напълно невалидно ли? Не просто неприемливо, но и невярно?

Тя сви рамене.

— Не зная.

Старшият адвокат вдигна глава в очакване.

— А какво мислиш ти, Трея?

Тя не го бе избистрила напълно, въпреки това сметна за изкушаващо, че такъв ветеран като Глицки й бе повярвал достатъчно, за да се осланя на нея.

— Мисля, че делото си струва да бъде приключено.

— И това няма да стане в полицията? Нито с Глицки?

Трея все още отказваше да се предаде. Позицията на Глицки като лейтенант на отдел „Убийства“ беше част от силата му и тя не искаше да я подрони. Затова заговори по-умерено.

— Ами, нали знаете. Имат задържан, който е обвинен в престъплението… — Тя остави заключението недоизказано. — В случая той разследва нещата самостоятелно.

— Изключва всички останали възможни заподозрени, освен Бърджис? — Джекмън се залюля на стола си зад бюрото.

— Да. — Младата жена се поколеба, наведе се напред.

— Което ме води до това, което исках да кажа.

Той зачака.

— Аз съм вероятно най-добрия източник на информация за това, върху което е работела Илейн.

— И какво означава това?

— Мисля, че бих била от полза за разследването, ако лейтенантът се заинтересува.

Джекмън пое дълбоко дъх.

— Да се заинтересува от какво по-точно? — попита внимателно той.

— Ако ми позволите да кажа, сър, Илейн бе един от най-добрите служители на фирмата. Според мен е от най-голям интерес за всички нас да се уверим, че убийството й няма да остане неразрешено.

— От най-голям интерес за фирмата — повтори Джекмън. — Как по-точно?

— Коул Бърджис ви отне нещо, сър. Лейтенантът не иска той да си тръгне с него, а не вярвам и вие да искате това.

Тя знаеше, че е уцелила най-точната струна. Някой му бе откраднал нещо, част от това, което бе издигнал от нищото, и старшият съдружник не би позволил на такъв човек да се измъкне. За момент очите на шефа й бяха изпълнени с напрежение и осъзна, че сега нещата бяха станали лични — по някакъв начин го бе накарала да го осъзнае.

— Направи това, което трябва — най-сетне каза той. — Бил ще го отбележи.

Трея се изправи. Работодателят й също стана от стола си и заобиколи бюрото. Сега стоеше на около крачка от нея. Тя погледна нагоре към лицето му.

— Това, което ме притеснява — каза плахо младата жена, — е, че дори не знаех, че тя има врагове. Знам, че двете си споделяхме. Мисля, че би ми казала.

Джекмън се отдръпна крачка назад, скръсти ръце и се загледа в нещо над дясното й рамо.

— По-скоро съперници. Тя имаше силна воля и жизненост. Искаше своя път и го имаше. Хората я