Доктор Кемпиън се държеше необичайно за века на премерената грижа. След като се обади три пъти през деня и не получи отговор, най-накрая бе достатъчно притеснен, за да реши сам да провери нещата. Стигна до къщата близнак на Ейб малко след мръкване — оказа се, че прави по едно домашно посещение на седмица. Трите момчета и Нат вече си бяха вкъщи, което правеше всички от семейството, без онзи, който му трябваше. Лекарят вероятно бе по-ядосан от останалите.
Кемпиън не можеше да повярва, че пациентът му не си е в леглото, но когато най-сетне осъзна този факт, повтори инструкциите си, като ги подчерта, за да бъдат от полза на всички. Съвсем не му бе до шеги. Да, той бе изписал Ейб от болницата, но пациентът не бе вън от опасност. Предписанията му бяха, че Глицки би могъл да ходи из къщи, но да не се натоварва и да избягва всякакъв стрес. Нямаше никакви обстоятелства, които да накарат лекаря да си представи, че Ейб би си позволил да е навън и при това да работи под напрежението на дело за убийство. Дори само слизането по дванайсетте стъпала пред входната врата…
Сърцето му бе сериозно отслабено, мускулите бяха увредени — дори все още не се знаеше в каква степен. Имаше възможност и за следваща сериозна и дори фатална атака. Той трябваше методичната взема укрепващите кръвта лекарства, които бяха на масата до леглото му с все още недокосната опаковка. Кемпиън почака около половин час, след което остави номера на клетъчния си телефон и си тръгна.
Когато Ейб най-сетне се прибра, влизането му предизвика ропот. Всички искаха да знаят какво си мисли, че прави той. Дали не е решил да умре? Никой не смяташе, че това, което е сторил, е дори в малка степен предпазливо. Около петнайсет минути му повтаряха всички ужасни истории на доктор Кемпиън, а накрая го изпратиха в стаята му и го надзираваха, докато изпи таблетките си и си легна. За всеобща изненада, Ейб призна, че е напълно изтощен и почти веднага заспа. Останалата част от семейството се промъкна на пръсти в кухнята и взе решение да не го изпускат от поглед.
Глицки не биваше да ходи където и да е. Не и без лекарско разрешение.
Франи го целуна.
— Може и да не си толкова добър, колкото беше някога, но веднъж беше толкова добър, колкото винаги.
Беше малко след десет. Те бяха в своята относително нова спалня на горния етаж. Стаята им даваше уединение, което смятаха за немислимо при старото разпределение на къщата. От тяхната спалня на долния етаж се влизаше в двете детски. Сега все още не можеха да крещят от удоволствие, но случайните стонове на наслада не бяха съпроводени от потропване от едно от децата с въпрос дали всичко е наред. Дали някой не се е наранил?
— Мисля, че съм ти благодарен. — Той пое очната й ябълка между устните си и я целуна. — И ти не беше зле. — След момент, по-тихо: — Ти си моя.
Изпълнени със задоволство, те за кратко полежаха настрани като лъжички, после, когато дишането й стана равномерно, съпругът й отново я целуна, измъкна се и се обърна на другата страна. Последните въглени припукваха в камината. Дизмъс затвори очи.
Някъде в далечината пищеше сирена. Звукът се приближаваше.
Внезапно сърцето му лудо заби и Харди седна в леглото, отхвърляйки завивката. Не беше сирена. Беше телефонът на бюрото в другия край на стаята, Франи, все още спяща, се размърда зад него и издаде някакъв звук. Съпругът й стигна до телефона преди следващия звън.
— Да.
— Господин Харди? Тук е Джон Ингълс.
— Отне му момент да се сети. Един от новия му екип. Часовникът пред него сочеше 11:11.
— Какво има, Джон?
— В колата съм. Тъкмо си тръгвам от Джеф Елиът.
— От дома му ли?
— Да. Говореше за напускане. Напълно е скапан.
— Какво да напусне? Вестника ли? И защо?
Ингълс му каза. Този следобед „Демократ“ бе излязъл с история, в която се предполагаше, че докато Коул е живял у Джеф, той несъмнено е използвал хероин в присъствието на домакина, ако не и заедно с него. Това — бе най-подлата и неоснователна атака, абсурдна за всеки, който познава Джеф. Но издателят на „Кроникъл“, Паркър Уайтлоу, веднага бе потърсил подчинения си. Заповядал му да не пише повече по случая „Бърджис“. Елиът се опитал да обясни, че не е крил роднинската си връзка с Коул. Уайтлоу не се трогнал. Доверието в обективността на Джеф като репортер, казал той, била под въпрос. При подобни обвинения и политическата атмосфера в града, едно обикновено отричане нямало да свърши работа. Трябвало да направят поне някакви опити за разследване. Цялото бъдеще на статията му било под въпрос.
— Все пак — продължи Ингълс, — Джеф смята, че всичко е дело на Прат.
— Мисля, че съм съгласен с него. И какво възнамерява да прави?
— Не знае.
Харди седна, като все още държеше телефона. Явно участието в делото влияеше на сигурността на работното място. Първо Ейб, а сега и Джеф. Беше любопитно, а вероятно дори и плашещо.
— Харди? — попита Ингълс. — Нали не те събудих или нещо такова?
Харди се разсмя.
— Шегуваш ли се? Тъкмо се обличах за среднощния си крос.
Доста време след полунощ Дизмъс все още бе буден.
Непрекъснато засилващата се намеса на областния прокурор във всяка част не само от делото „Бърджис“, но и във всяка част от живота му, постепенно се превръщаше в сериозен проблем.
Сега, докато седеше на кухненската маса на долния етаж, Харди пишеше имена и рисуваше кръгове и стрелки. Макнийл, Тори, Алсоп, Бърджис, Логан, Илейн. Все още не бе в състояние да направи някакви изводи — имаше само предположения. Засега…
Той погледна надолу към листа и написа още едно име. Клиентката на приятелката на Фримън — Аби Оберлин — определено бе получила предложение за споразумение от Тори и ползата щеше да е за Логан. Но какво от това? Всеки ден адвокатите се облагодетелстваха от споразумения. Освен че Логан бе свързан с Илейн и оттам с Коул. А тъй като Логан представляваше Мани Галт, той бе свързан и с Макнийл.
Господи! На Харди му се искаше Логан да бе и адвокат на Кълън Алсоп, но него го представяше онова чаровно хлапе, с което се бе срещнал сутринта, Уестбрук. Не знаеше какво би следвало от това — ако Логан познаваше Кълън, — но симетрията би била дяволски привлекателна.
Неохотно подчерта името на Кълън.
Още една мисъл го стъписа и той напрегнато огради името на собствения си клиент. Ако, както изглеждаше делото, те трябваше да работят върху презумпцията, че Коул е невинен…
Макнийл, Оберлин, Тори, Илейн, Логан.
Това беше малък град, който се въртеше около себе си. Почти като в примка.
28
Айзък Глицки бе непреклонен.
— Той няма да излезе от къщи. Заповед на лекаря.
— Но вчера…
— Вчера — намеси се Джейкъб иззад гърба на брат си, — се измъкна. Накара ни да повярваме, че си ляга, изпрати ни навън да се забавляваме, после излезе и се опита да се самоубие. Можеш ли да повярваш?
Харди кимна.
— Звучи в стила на баща ви.
— Спа дванайсет часа — каза Айзък. — Тялото му иска да се възстанови, дори и ако той не желае.
Адвокатът беше объркан.
— Мислех… той ми каза… имам предвид, че са го пуснали.
