— Но днес? Сърцето ти…
— То си тупти, дори когато разговаряме. Съжалявам, че сам не ти звъннах по-рано. Просто тъкмо се събудих.
— Спал си доста дълго. Вече е почти единайсет. Сигурен ли си, че си добре? Нали нищо друго не сее случило?
— Не, нищо.
— Наистина ли?
— Наистина. Как върви нашата работа?
— Придвижва се напред, но не затова се обадих. Звъннах заради теб.
— Аз се чувствам чудесно. Обикновена предпазливост. Честно. Още няколко дни и ще мога да танцувам.
— Но не и преди да разреши докторът, нали?
— Моите пазачи ще кажат това.
— А ти самият?
— Е, и самият аз.
— Ще ми обещаеш ли?
— Обещавам.
Сякаш измина цяла вечност, преди тя да проговори отново.
— Добре тогава — каза. — Добре.
Трея знаеше, че Джонас Уолш си е взел почивка в петък следобед, затова му се обади вкъщи в четвъртък вечер. Предупреди го да пусне човека от фирмата, който ще дойде до жилището им в Тайбърън, за да прегледа нещата на Илейн. Не изискваше от него нещо, свързано с правото, а го молеше за услуга, като приятел. Може би Илейн е оставила нещо, което би се оказало от полза в разследванията им.
Той не хареса идеята, но все още нямаше престава какво ще прави с вещите на Илейн. А Трея знаеше, че след неговото извинение в офисите на „Ренд и Джекмън“ предишната седмица, тя има някакви преимущества. Щеше да им позволи да погледнат.
И беше права.
Но това не означаваше, че Уолш ще бъде мил. Лекарят формално се здрависа с Къртис Родин, но не направи никакво усилие да се сприятели с него.
— Това е абсолютна загуба на много ценно време.
Трея бе инструктирала Родин какво да очаква от Уолш. Във всеки случай, посрещането не бе в състояние да смути Къртис, който изобщо не бе мекушав. Адвокатът излъчваше увереност и страст към живота. Със своите метър и деветдесет буквално се извисяваше над домакина. По тялото му нямаше и следа от тлъстина, въпреки че тежеше деветдесет килограма срещу близо осемдесетте на Уолш. Графитно черният му костюм „Бриони“ му бе струвал деветстотин долара, но му стоеше толкова добре, сякаш му бе втора кожа. Лицето му бе издължено и слабо, а очите тъмни. Ако Модиляни бе рисувал мъже, Родин би бил един от моделите му.
— Ако трябва да отидете някъде, докторе, аз мога да се справя тук и сам. — Бяха в просторна и светла дневна с рядко, почти антисептично модерно обзавеждане и прозорци от пода до тавана. Жилището бе на върха на един хълм, с изглед към пристанището за яхти. Тук, на двайсет и пет мили северно от града, слънцето блестеше ярко и от мястото в дневната, където стояха, се разкриваше спираща дъха панорама — нос Марин и връх Тамалпейс вдясно, остров Ейнджъл, прекрасният, макар и не много известен мост „Ричмънд“ пред тях и проблясващият, окъпан в бяло залив под небе с цвят на черупка от яйце на червеношийка. — Красиво е — възхити се Родин. — Ако живеех тук, не бих могъл да свърша нищо.
— Но аз не работя вкъщи — отвърна докторът, — и се надявам днес гледката да не ви разсейва много. Не разбирам съвсем добре цялото продължаващо разследване около убийството на Илейн. За Бога, нали са прибрали убиеца й в затвора. Бих искал всичко да приключи.
Родин кимна разбиращо и се опита да звучи прокурорски.
— Все още сме на същата страница. Но искаме да се убедим, че няма да изникне някаква изненада по време на делото. Ако бъда честен, дори не зная какво трябва да търся. Ако имате други планове — няма проблем. Но, ако не, сигурно ще искате да ми покажете къде да търся, за да ускорим нещата.
Уолш с нежелание го отведе до задната част на апартамента, като преминаха през кухня на чревоугоден мърльо — гранитният барплот бе затрупан с чинии, имаше още мръсни съдове в мивката и силна миризма на боклук. По коридора вляво имаше офис с две бюра, два компютъра и няколко кантонерки с папки. Малко по-нататък вдясно бе спалнята и Уолш го въведе в нея. Не беше оправил леглото си, нито се извини.
— Това е гардеробът й — каза той, като го посочи. — Отсамното нощно шкафче е нейното. Ще бъда в офиса.
Останал сам, Родин се захвана за работа. Независимо от онова, което каза на Уолш, предишният ден получи забележителен специализиран списък от Харди и Глицки. Търсеше папки или някакви бележници и счетоводни записки, а вероятно и дневник. Но подобни неща биха изникнали отвсякъде и той трябваше да провери до последното ъгълче.
Къртис Родин бе методичен човек. Той само бегло бе познавал Илейн — тя бе по-възрастна от него, партньор в „Ренд и Джекмън“, на светлинни години по много показатели. Почувства се странно да преглежда вещите й, но знаеше какво е необходимо и смяташе да го направи.
Младата жена притежаваше много дрехи и трийсет чифта обувки. Имаше по-малки вградени чекмеджета, в които бяха пуловерите, блузите, спортните екипи. В дъното на най-долното, под пластовете тениски, намери необичайно малка плоска бяла кутия. Когато я извади и отвори, Къртис разпозна какво представлява — колекцията на Илейн от късчета спомени от миналото й. Родин се усмихна на себе си. Самият той имаше подобно нещо. Беше кутия от пури, съдържаща двайсет-трийсет глупави нещица, които сърце не му даваше да изхвърли — парче нефрит, което бе извадил при гмуркане в Биг Сър, перце за китара от концерт на Би Би Кинг, на който бе ходил в колежа, първото му джобно ножче, диамантена игла за вратовръзка, в случай че отново излязат на мода, годишна бейзболна карта с подписа на Уили Мейс. Боклуци. Но безценни боклуци.
Кутията на Илейн не бе много по-различна, отчитайки факта, че е жена. Имаше няколко значки от различни политически кампании — на майка й, на Крис Лок, на Шарън Прат. Мъжки пръстен от колежа. Жартиера. Патрон 38 калибър. Визитки, прихванати с ластик. Много монети от различни държави. Той затвори кутията — щеше да я вземе със себе си.
Върху нощното шкафче до лампата видя снимка на майка й, поставена в рамка. В чекмеджетата откри бельо, чорапи. Презервативи. Горното дясно чекмедже обаче не съдържаше нищо и това накара Родин да се изправи изненадано. Отиде до офиса и попита Уолш дали би дошъл с него за минута. Докторът въздъхна, остави списанието си, изправи се и го последва.
— Знаете ли какво е държала в това чекмедже? — попита Къртис.
Джонас погледна и сви рамене.
— Предполагам, че не много неща. Извадихте ли нещо оттам?
— Не, така си беше. Винаги ли е било празно?
Още едно свиване на рамене.
— Не зная. Не съм ровил из чекмеджетата й.
— Не, разбира се, че не сте — каза Родин, — но в това нямаше абсолютно нищо. Изглежда малко странно, не мислите ли?
— Не знам — повтори Уолш. — Не съм вадил нищо от него.
— Но със сигурност изглеждаше така, сякаш вероятно е. — Той се бе върнал в офиса на Фримън и в Солариума докладваше на Трея и Ейми. Бе напуснал Тайбърън с кашон, пълен около една четвърт с това, което бе намерил в офиса и останалата част на къщата, включително екземпляр от Корана и, разбира се, кутийката със спомени. Съвсем импулсивно в последния момент бе хвърлил вътре и снимката на Лорета Уейджър от нощното шкафче. Но интересът му все още бе прикован от празното чекмедже. — Момчета, някой от вас да има абсолютно празно чекмедже?
— Чекмеджетата не стоят празни — отвърна Ейми. — Те се напълват около десет минути, след като се
