наясно какво се иска от него. — Тя хвърли многозначителен поглед на Хал. — Това не се е променило. Мисля, че двамата трябва да си поговорите и следващия път, когато се видите с Андрю, да бъдете единни. Всички трябва да поддържаме еднаква теза.
Тя почака, като сдържа дъха си. Разбираше, че за Линда думите й звучат едва ли не загадъчно, но се надяваше Хал да схване намека й и да се намеси. И той го направи.
— Тя е права, съкровище — каза той. — Нали целия уикенд му държа ръката. Точно сега той не се нуждае от това. Необходим му е съвет, авторитетен правен съвет.
А ние с теб наистина трябва да си поговорим.
— За какво?
— За тази история с пледирането. — При споменаването на болната тема очите на Линда се разшириха от изненада, а може би от гняв. Но Хал изпревари реакцията й. — Само казвам, че трябва да го обсъдим. Малко е сложно.
— Не желая да слушам нищо — отсече Линда.
Ву се намеси.
— Точно затова смятам, че е важно двамата да поговорите. Междувременно ще се кача да видя Андрю.
Линда остана за миг неподвижна, после кимна, обърна се и безмълвно закрачи към изхода. Хал се задържа за секунда.
— Внимавайте да не прецакате и това — предупреди я той, после се извърна рязко и се затича след съпругата си.
Но преди да отиде при Андрю, Ву почука на вратата на Джонсън и отвътре й извикаха да влезе. Той беше свалил тогата си и стоеше в ъгъла на стаята с пръчка за голф в ръка.
— А, госпожице Ву, един момент. — Някакво приспособление от пластмаса с малко синьо флагче по средата му върна топката, която се изтърколи през килима до краката му и той я спря със етика.
Какво им ставаше на тези мъже, зачуди се Ву, с техните игри по кабинетите им.
Тя премина направо на въпроса:
— Ваша чест, съжалявам, че ви прекъсвам, но сигурно ще искате да научите какво стана в съдебната зала, след като излязохте.
Когато приключи с описанието на това как бяха малтретирали Андрю, Джонсън въздъхна примирително:
— Моите пристави. Наричам ги двата си слънчеви лъча2. Всъщност не е смешно.
Той се наведе да вдигне топката. Сложи я в джоба си, пъхна етика в торбата за голф до бюрото си, и като се обърна към Ву, заговори делово:
— Госпожице Ву, разбирам, че сте разочарована от решението ми, макар да не виждам на какво друго сте се надявали. Но като имам предвид казаното току-що от вас — а именно, че господин Бартлет сам е признал, че е загубил равновесие — какво очаквате от мен да направя? Приставите са за това да поддържат ред в залата. Понякога — след произнасянето на присъда, например, или след постановяване като днешното — се изисква известна физическа намеса. Ще останете изненадана, но съм виждал деца да нападат адвокатите си, дори да се нахвърлят върху съдията. Случва се. Приставите са длъжни постоянно да бъдат нащрек. Казахте, че клиентът ви е станал, готвейки се да осъществи физически контакт с майка си. Това е недопустимо.
— Ваша чест, видяхте ли госпожа Норт? Тя искаше да прегърне сина си, не се канеше тайно да му пъхне оръжие в ръката.
— И така да е, но не можете да третирате хората различно, според това как изглеждат. От думите ви заключавам, че пристав Нелсън е употребил малко сила и клиентът ви е загубил равновесие. А Котрел? Ако не друго, поне е застанал на ваша страна.
Ву вдигна рамене.
— Не бих стигнала толкова далеч да го твърдя. Не изглеждаше особено обезпокоен от случилото се. Просто искаше да предотврати още по-голяма суматоха.
— Правилно — Джонсън вдигна пръст. — Това е защото пристав Котрел умее да държи нещата тук под контрол. И знаете ли защо? Защото вече е бил от другата страна. — Джонсън направи утвърдителен знак на въпросителния поглед на Ву. — Това не е тайна. Навремето имаше много статии във вестниците. Като дете е седял на мястото на вашия клиент до адвокатка, много подобна на вас. Прекарал е известно време във „вилата“, така че знае как стоят нещата тук.
— Приставът е лежал?
Той кимна.
— В младежки изправителен дом. Имал неприятности с приемното си семейство и попаднал в системата за непълнолетни. Той е живото доказателство защо се мъчим толкова да превъзпитаваме децата, вместо да ги наказваме. Понякога това дава резултат. Достатъчно често, за да си заслужава усилията.
Ву си спомни странното безжизнено изражение в очите на Котрел преди малко. Беше го отдала на досадата от бюрократичната рутина на работата му. Но забележката на Джонсън засягаше по-дълбока струна.
Дългогодишните питомци на системата притежаваха силно развит инстинкт за самосъхранение. Сякаш прочел мислите й, Джонсън рече:
— Повечето от тези момчета знаят как да оцеляват тук. Ще се учудите колко много ветерани на системата за непълнолетни излизат на свобода и когато пораснат, искат да работят в нея. Там те се чувстват най-удобно. Наясно са с правилата. Затова, когато някой като Котрел се намеси в ситуация като днешната, обзалагам се, че е защото иска да балансира нещата между Нелсън и клиента ви. А не защото е някакъв агресивен социопат.
— Не съм казала това, ваша чест. Дори не съм го допуснала. Но другият пристав, онзи Нелсън, съвсем не беше толкова безобиден. Мислех, че ще искате да го знаете.
— Да, искам — каза Джонсън. — Разбира се, че искам. И съм ви благодарен, че дойдохте да го споделите с мен.
Този път Ву пристигна в стаята за посетители преди Андрю и така имаше време да се проникне от тягостното чувство, което вдъхваше помещението. Напомняше й директорския кабинет в някогашната й гимназия — същият линолеум на пода, боядисана в зелено метална маса в средата, две коркови дъски за съобщения, сив шкаф за документи и един-единствен прозорец близо до чина, на който Андрю бе седял по- рано, и слаб мирис на дезинфектанти и пот във въздуха.
Андрю се появи на вратата, ескортирай от пристав, когото Ву не познаваше. Нямаше белезници и когато пристъпи в малката стая, спря и трескаво се заоглежда.
— Къде е мама? — попита той.
— Няма я — отвърна кратко Ву, без да се впуска в обяснения.
Той изръмжа недоволно, тръсна глава, после вдигна рамене и се тръшна на чина, като преметна ръка през облегалката. Приставът ги остави сами и затвори вратата. Ву погледна Андрю. Правейки се, че едва ли не не я познава, той отметна кестенявия перчем, който закриваше челото му, и го приглади с длан. Докато беше в съдебната зала, изглеждаше толкова уязвим и безобиден. Тук Ву го видя в различна, може би по- истинска светлина. Беше разгневен млад човек — висок, добре сложен, мускулест. Следи от акне и набола няколкодневна брада допълваха картината.
Ву се осведоми за главата му, дали го боли, след като я беше ударил в пода. Той й отвърна, че е добре. С втренчен надолу поглед, драскаше с нокти по чина — звукът бе, все едно мишка чопли стената. Тя продължаваше да го гледа настойчиво, докато той най-сетне не вдигна очи. Отново отметна косата от челото си и скръсти ръце на гърдите.
За миг двамата се взираха един в друг.
— Е? — проговори той.
Ву нямаше намерение да се впуска в същия разговор, който току-що бе провела с родителите му. Нито беше склонна да заема отбранително положение, затова си пое дълбоко въздух и започна направо:
