Адвокати на защитата

казал, каквото имаше да казва, кратко и сладко.

Съдия Джонсън кимна и се обърна към нея.

— Госпожице Ву?

Ву се опита да преглътне, но устата й беше пресъхнала. Тя знаеше, че Бранд обича да изкарва опонентите си от равновесие и един от начините да го прави бе да им обърква плановете. Но все пак се учуди, когато чу това толкова безцеремонно изявление. Под стража. Край на историята.

— Госпожице Ву — повтори Джонсън. — Бихте ли си направили труда да отговорите?

Тя скочи на крака.

— Съжалявам, ваша чест. Просто бях… — тя спря, опита се да избистри мозъка си и започна отново. — Ваша чест, преди да продължим, бих искала да помоля да свалят белезниците от китките на клиента ми.

— Молбата се отхвърля. Не вярвам това изслушване да продължи толкова дълго, че да си заслужава упражнението. Ищецът поиска задържане. — Джонсън отново бутна очилата на върха на носа си и се взря над тях. — Тук говорим за двойно убийство. Случаите на убийство налагат задържане под стража.

— Да, ваша чест, разбирам — каза Ву. — Но господин Бартлет по никакъв начин не представлява заплаха за обществото…

Гласът на Бранд изплющя:

— Дотогава, докато не му върнем пистолета.

Джонсън се нахвърли върху него:

— Достатъчно, господин Бранд.

— Съжалявам, ваша чест. Не можах да се сдържа.

Джонсън се намръщи:

— Внимавайте да не се повтаря.

— Да, ваша чест.

Но с това прекъсване Бранд без съмнение постигна целта си — да нанесе изненадващ удар на Ву. Тя изгуби нишката на мисълта си и замълча в очакване съдията да каже нещо.

— Продължавайте, госпожице Ву — подкани я Джонсън.

Тя хвърли бърз поглед на Бранд, който изкриви устни в подобие на усмивка. Ву погледна клиента си, после отново Бранд и най-сетне се опомни:

— Ваша чест, остава фактът, че Андрю е непълнолетен, не възрастен. Непълнолетен без криминално досие.

— Ако ми позволите, ваша чест — стана от мястото си Бранд. — Говорих с господин Боскачи точно по този въпрос преди час и той ме осведоми, че — както вече изтъкнах пред този съд — няма да повдигне обвинение срещу заподозрения като възрастен, воден единствено от очакването за бърза присъда.

— Ваша чест — каза Ву. — Моят клиент няма криминално минало…

— Сега вече има — прекъсна я Бранд.

Джонсън изгледа остро прокурора, очевидно отправяйки му предупреждение. Обърна се към Ву, като отново намести очилата си.

— Госпожице Ву, досега не чух нито един сериозен аргумент от вас защо трябва да отхвърля молбата на ищеца за задържане под стража.

— Ваша чест — Ву си пое дъх. — Клиентът ми е водил нормален живот през двата месеца, след като са станали убийствата. Знаел е, че е заподозрян през по-голяма та част от това време и не е създал никакви неприятности, нито се е опитал да избяга.

— Вярно е — каза Джонсън. — Но ще се съгласите, че едно е да знаеш, че си вероятен заподозрян, и съвсем друго — да бъдеш действителен, арестуван заподозрян, нали?

— Да, ваша чест, но днес родителите му присъстват тук, в залата и очакват да го отведат вкъщи. Не виждам защо да не го направят. Няма риск клиентът ми да избяга. Остават му два месеца до края на учебната година, а той е отличен ученик. Със сигурност няма да представлява по-голяма заплаха за обществото отколкото през изминалите два месеца, докато е ходел на училище и си е живял у дома.

Джонсън не каза нищо. Ву предполагаше, че е чувал същия аргумент стотици пъти. Той се намести на стола си и се обърна към прокурора:

— Господин адвокат.

Бранд бавно се изправи, обърна се и отправи прям поглед към Андрю Бартлет. Поклати глава. После изведнъж го посочи с пръст и извиси глас:

— Това не е нечие добро малко момче. Това е мъж, убил хладнокръвно двама души и областният прокурор няма да му даде възможност да нарани още някого.

Андрю понечи да стане.

— Но аз не съм ги убил! — извика той.

— Да, убил си ги — викна Бранд в отговор. — Дяволски добре знаеш, че си.

Съдията тресна по масата с чукчето си.

— Госпожице Ву, да няма повече подобни изпълнения отстрана на клиента ви. Господин Бранд, предупреждавам ви за последен път. Укротете изблиците си, чувате ли ме? Ще адресирате забележките си към съда.

— Да, ваша чест. Съжалявам.

— Преди малко също съжалявахте. Да не се повтаря. — Джонсън си отбеляза нещо, после фиксира Ву с ядосан и нетърпелив поглед, като че ли тя беше тази, която нарушава съдебния протокол.

— Нареждам непълнолетният да остане задържан под стража — каза Джонсън. — Пристав, отведете го обратно в килията му.

След тези думи съдията удари с чукчето си, стана и излезе през задния вход на съдебната зала.

Решението, както и оттеглянето на Джонсън бяха толкова неочаквани, че за минута в залата се възцари мъртва тишина. Ву притисна с ръка стомаха си, където почувства внезапна и дълбока празнота. Зад себе си чу Линда да казва:

— Това ли беше? Не може да бъде. Значи няма да го пуснат?

После, когато пристав Нелсън приближи масата, извика:

— Почакайте малко. Андрю!

Момчето се извърна на стола си, за да погледне майка си.

Ву възпря с ръка пристава.

— Моля ви! Дайте ни една минута, може ли?

В галерията Линда Норт беше напуснала мястото си и се приближаваше. Тя почти бе стигнала мястото на подсъдимия, когато Андрю също скочи на крака. Но Нелсън я беше изпреварил, изръмжа и сграбчи с такава сила рамото на Андрю, че прекатури стола. Както беше с белезниците, момчето залитна и се просна на земята. Главата му се удари в линолеума и за миг остана да лежи зашеметен.

— Какво правите? — Линда стигна до перилата и изкрещя: — Оставете го намира!

— Линда! — Хал Норт бързаше след съпругата си.

Другият пристав, младоликият, който разговаряше със стенографката преди появата на съдията, изникна изневиделица и застана между Ву и Линда, като прегради пътя на майката към сина й.

— По-спокойно — каза той, като вдигна двете си ръце.

— Успокойте се. Стига толкова. Достатъчно. — После се обърна към Нелсън. — Ти също, Рей. Аз ще го отведа.

— Не, остави на мен — каза Нелсън раздразнено.

— Тогава по-полека — тросна му се вторият пристав.

— Всичко е наред, мамо! Добре съм — обади се Андрю от пода. — Просто загубих равновесие, това е всичко. Нищо ми няма.

От двете му страни приставите изглежда бяха изгладили разногласията си и вдигнаха Андрю на крака.

— Оставете го да върви сам — каза Ву. — Не е необходимо да го малтретирате.

Вторият пристав се обърна и я погледна. Отблизо тя видя, че лицето му, което изглеждаше младежко и невинно от разстояние, е надупчено с белези от шарка и украсено с чифт сиви, стари и празни очи. Ву си