възрастен.
Норт изпръхтя.
— Но изслушването днес е фиктивно. Днес той не е обвинен като възрастен, нали?
Линда се обърна към Ву.
— Така ли е?
— Да, госпожо. Затова сме тук, да минем през тази съдебна процедура. Да получим шанс Андрю да се прибере у дома за няколко дни.
— Вкъщи можем да обсъдим всичко по-подробно — каза Хал. — Ще имаме достатъчно време на разположение.
Линда, която все още не беше убедена, въздъхна тежко. Обърна се да огледа „вилата“, увита в дрехата си от бодлива тел, и раменете й увиснаха.
— Добре — каза тя уморено. — Хайде поне първо да го извадим оттук.
— Такъв е планът — Ву й се усмихна храбро. — Наистина.
Ву седеше на масата на защитата в очакване на съдията. При процедурите в съда за непълнолетни беше прието областният прокурор да представлява не народа, а ищеца, и лицето, обвинено в престъплението, не беше ответникът, а непълнолетният. Тази фина подробност бе въведена, за да се спази правната процедура, според която нещо се приема за факт, независимо дали е наистина такъв, за да се избегнат техническите затруднения. Така ролята на прокурора не беше да обвинява престъпниците, а по-скоро да отправи петиция, за да препоръча на щата съответното третиране на непълнолетния, за когото имаше шанс след пълна рехабилитация да се върне в обществото. Дори ако това третиране означаваше шест или осем години в Младежкия изправителен дом на Калифорния или МИДК, технически погледнато, не беше същото като затвора, макар че понякога бяха нужни големи усилия да се обясни на младежите тънката разлика.
Отляво на Ву на масата на ищеца седеше опонентът й Джейсън Бранд. Бранд, който още не бе навършил трийсет, вече имаше четиригодишна практика като обвинител в МВЦ. Главата му беше едра, с прилежно вчесана тъмнокестенява коса, носеше добре скроен тъмносив костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Приветлив, с пъргав ум, дори чаровен, той се усмихваше често и се разбираше добре с всички, включително с адвокатите на защитата, срещу които се изправяше. Самата Ву отдавна хранеше тайна симпатия към него. Двамата се бяха виждали неведнъж на чашка, макар да му се носеше славата, че щом съдията удари с чукчето, личните отношения преставаха да съществуват за него.
Изведнъж Бранд вдигна глава като животно, подушило плячката си. Той хвана Ву да го наблюдава крадешком, кимна й любезно и отново се зарови в книжата си. Ву се престори, че разглежда помещението, което беше по-малко от повечето съдебни зали в Съдебната палата в центъра на града, но имаше това предимство, че през високите и широки прозорци проникваше естествена светлина.
Недалеч от Бранд седеше един младолик пристав и разговаряше с жена на средна възраст, за която Ву предположи, че е съдебната стенографка. Липсваха съдебни заседатели — такъв беше редът в съдилищата за непълнолетни — и все пак имаше спретната банка за тях с дванайсет стола, които постоянно стояха празни. В галерията откъм страната на обвинението също нямаше никой — заради сигурността на непълнолетните в съдебната зала не се допускаше публика.
Ву се извърна от стола си и кимна окуражително на родителите на Андрю, единствените присъстващи освен длъжностните лица. Хал и Линда седяха един до друг, допрели бедра, на пейката зад перилата на подсъдимата скамейка. Те се държаха за ръце и като че ли се крепяха взаимно. Очите на Ву се спряха за кратко на Хал, който наведе леко глава встрани, после вдигна пръст и посочи към другия край на помещението, където една врата тъкмо се отваряше. При звука Ву се обърна и видя как приставът от „вилата“ побутва Андрю пред себе си.
Тътрейки крака, Андрю се запъти към нея — със стегнатите си в белезници китки и безформените сиви затворнически дрехи изглеждаше крайно безпомощен. Като спря пред масата й, вдигна поглед към майка си. Очите му се разшириха в няма молба, а устните и челюстта му откровено затрепериха. Тя се уплаши, че в следващия момент може да се разплаче, и за да го предотврати, стана, заобиколи масата си и му помогна да седне.
— Не е нужно да бъде с белезници — каза тя на пристава. — Как се казвате?
— Нелсън — отговори приставът малко изненадано, като държеше Андрю за рамото. В предстоящата процедура той не играеше официална роля и определено беше необичайно за един адвокат да го заговаря по каквато и да е причина.
— Е, добре, пристав Нелсън, този млад човек няма нужда от белезници.
На Нелсън му беше все едно.
— Зависи от съдията — каза той. Все пак пусна Андрю и отстъпи няколко крачки встрани. Облегна се на банката на съдебните заседатели и се вгледа равнодушно във Ву, което й се стори по-страшно, отколкото ако беше проявил открита неприязън.
Ву се пресегна и потупа Андрю по ръката.
— Всичко е наред — рече тя. — Не се тревожи.
Той я погледна, после огледа помещението и отново спря очи върху майка си.
— Мамо — каза и не успя да продължи. Сълзите му заплашваха да рукнат, но той ги преглътна. Така уязвим, приличаше на малко дете. Мисълта, че този трогателен юноша се е прицелил в човек и е дръпнал спусъка не веднъж, а два пъти, внезапно порази Ву и за първи път й се стори нелепа.
Тя изпита симпатия към него и същевременно облекчение, че го вижда толкова дълбоко отчаян. Навярно щеше да се наложи да стигне до дъното, преди да осъзнае, че няма надежда да пледира невинен. След като разговаряха и тя го запознаеше с доказателствата, той щеше да разбере колко е безполезно да настоява, че не го е извършил. Щеше да погледне истината в очите. Андрю не беше глупав — тя му хвърли последен поглед, уверена, че ще го убеди да си признае, ако иска да се спаси.
Попрехвърлил шейсетте, съдия У. Арвид Джонсън си беше изградил репутацията на разумен и честен юрист, който не бързаше да реже глави. Джонсън, когото адвокатската гилдия в града наричаше свойски зад гърба „Уарвид“, зае мястото си тихо, без появата му да бъде оповестена нито от пристава, нито от стенографката. Сякаш изведнъж се материализира от нищото и изникна на леко повдигнатия подиум — белокос и с малко смешна външност, той излъчваше едновременно добродушие и твърдост.
Като кимна формално на двамата адвокати, без да се обръща по-специално към никого, съдията каза:
— Добре.
Смъкна очилата на върха на патрицианския си нос и нареди на социалния работник да извика първия случай. След като го направи, чиновникът описа за протокола присъстващите в залата, включително в галерията, и съдия Джонсън започна:
— Господин Бранд, имате ли коментари по делото?
— Да, ваша чест.
— Говорете.
Бранд се изправи зад масата си. Гласът му прозвуча ясен и спокоен в малкото помещение.
— Ваша чест, тъй като това е случай на убийство, ищецът настоява на непълнолетния да се наложи постоянна мярка на неотклонение.
— Той е под юрисдикцията на съда за непълнолетни — каза остро съдията. — Областният прокурор е взел решение да не го третира като възрастен. Оттук заключавам, че това е направено с определена цел, или греша?
— Не, ваша чест, съвсем не — Бранд прие невъзмутимо смъмрянето, може би защото имаше готов отговор, и то добър. — Ние очакваме, че господин Бартлет ще се признае за виновен и ще получи максимума в младежкия изправителен дом. Разбира се, тъй като е под осемнайсет години, ще остане известно време затворен тук, в МВЦ, вместо в щатския затвор. Но ние разчитаме на бързо отсъждане по два параграфа за убийство първа степен. Затова, естествено, ищецът допуска, че случаят изисква задържане под стража.
Закована за стола си, Ву остана изненадана, когато Бранд благодари на съдията и си седна. Той беше
