Днес тези сравнително дребни простъпки оставаха извън полезрението на полицейското управление. Младежките престъпления обикновено бяха също толкова тежки, колкото престъпленията, извършени от възрастни, затова в днешен Сан Франциско основната функция на МВЦ беше най-вече да държи под ключ истински опасни криминално проявени лица, които по една случайност още нямаха осемнайсет години. Наистина, центърът разполагаше с помещения, където охраняваха склонни към самоубийство младежи. Там държаха и няколко десетки безпризорни или малтретирани деца, докато им намереха подходящи приемни родители. Но „вилата“, както наричаха този затвор, приютяваше главно убийци и крадци. Повечето от питомците очакваха разглеждането на делата или процесите си, които се състояха в съдебните зали на съседното административно крило.
Ву мразеше да закъснява. Тази сутрин, между срещите си с Боскачи и Харди, бе успяла да разговаря и с Хал Норт. Разказа му за успеха, който бе постигнала при Боскачи, и си уговори среща със семейството преди изслушването — смяташе, че предвид многобройните неща, които трябваше да обсъдят, срещата щеше да бъде продължителна. Беше особено нетърпелива да узнае резултатите от разговора на Хал със съпругата и заварения му син по въпроса за признанието, което се очакваше от момчето да направи, но той смутено й обясни, че с Линда не са имали много време, защото трябвало да присъстват на някакво събиране в яхтклуба. Все пак й каза да не се тревожи. Щял да уреди всичко с Андрю и Линда, докато станело време да се явят пред съда.
Това беше първото официално явяване на Ву пред съда в МВЦ. Отначало загуби пътя, после попадна в задръстване. Наложи се да измине на бегом нанагорнището от улицата, където успя да намери място за паркиране. После мина през административната сграда и пое по стръмния път към „вилата“, като спря за малко пред портала на увитата с бодлива тел ограда, за да успокои дишането си. В отговор на позвъняването й се появи един съдебен пристав, който, без да произнесе нито дума, я въведе в самата сграда — едноетажна постройка, която й напомни на смесица между войнишка барака и гимназия в бедняшки квартал. Мрачно и потискащо колкото си щеш, помисли си тя.
Приставът я придружи до една олющена дървена врата в дъното на коридора и я отвори. Седнал на старомоден ученически чин в отсрещния ъгъл на тясната стая, близо до единствения прозорец, Андрю Бартлет вдигна ръка за вял поздрав.
— Ето я. — Хал стоеше от дясната страна на Линда, облегнат на стената, със скръстени ръце и видимо недоволен. — Най-после.
— Хал. — Линда хвърли смутен поглед на съпруга си, после се усмихна на Ву. — Всичко е наред. Важното е, че сте тук.
— Съжалявам. Движението беше ужасно. Тръгнах дори половин час по-рано — излъга тя, разкри зъби в усмивка и като си пое дъх, се обърна към клиента си. — Радвам се да те видя отново, Андрю. Как си?
Момчето наведе глава и сви рамене.
— Добре — смотолеви той.
Уверена и подготвена, Ву му се усмихна още по-широко.
— Чудесно — каза тя. — Не се безпокой. Ще те измъкнем оттук още днес.
Линда изчурулика:
— Смятате ли, че ще успеете?
— О, да, така мисля.
— Наистина ли? — попита Хал.
— Най-вероятно — отговори тя. — Днес е прослушването, на което да решат дали да задържат Андрю под стража, докато го осъдят. Не виждам причина защо да го правят.
— И какво ще стане? Ще го освободят под гаранция?
Ву поклати глава.
— Не. Мисля, че вече ви обясних. Съдът за непълнолетни не приема гаранции. Съдията или ще пусне Андрю да си отиде вкъщи с вас и Линда, или ще нареди да го задържат тук под стража.
— Толкова просто? — Линда хвърли отчаян поглед на сина си. — Или едното, или другото?
— Да. Вижте как изглеждат нещата в нашия случай. Двама родители, които проявяват загриженост и изразяват подкрепа. Непълнолетен с чисто полицейско досие без риск да избяга. Вие двамата ще го пазите, нали? — Тя се обърна към Хал. — И после, вашето обществено положение, сър. А ако съдията настоява за по-голяма гаранция, предполагам, че сте готов да заплатите за частна охрана, дори за денонощна. Така съдът ще бъде сигурен, че Андрю няма да се забърка в нови неприятности.
— Не му и трябва — каза Хал.
— И аз мисля така. Освен това…
Но Андрю най-после проговори, като я прекъсна:
— Какво искате да кажете с това „да го осъдят“? Нямате ли предвид „процес“?
Ву премести удивен поглед от клиента си към втория му баща, после към Линда.
— Това е едно от нещата, които трябва да обсъдим. Мислех, че вече сте…
Хал се намеси бързо:
— Чаках вас, за да…
— За да какво? — попита Андрю.
— Просто да поговорим за случая.
— Какво за него?
— Доказателствата, пледирането, такива неща.
— Какво имате предвид под пледиране? — Линда, чийто глас изведнъж стана остър, отстъпи една крачка, така че да наблюдава едновременно Хал и Ву. — Той ще пледира невинен. Невинен, нали така?
Ву си пое трескаво дъх.
— Ами както казах, има някои правни въпроси…
На вратата прозвучаха три резки почуквания и приставът я отвори.
— Време е — каза той. — Да вървим. Не мога да карам съдията да чака. — После, може би усещайки напрежението в стаята, попита. — Наред ли е всичко?
— Напълно — отвърна Ву. Обърна се към Линда и Андрю. — Ще имаме цялото време на света да говорим за всичко след изслушването. Нещата ще се наредят, ще видите.
Линда погледна Хал, сякаш търсеше опора.
— Надявам се.
Приставът стана нетърпелив.
— Съжалявам, но всички незабавно трябва да напуснете — рече той. — Разглеждането на делото е след десет минути. — После погледна Андрю. — Ти ще тръгнеш пръв. И по-живо.
— Не можем ли да вървим заедно? — попита Линда.
— Не, госпожо. Той е под арест. Такива са правилата.
Когато се отправиха надолу към административната сграда, Ву наруши тягостното мълчание, което се бе възцарило между тях, откакто тримата напуснаха стаята за посетители.
— Главното е — каза тя — че всички сме съгласни кое е най-доброто за Андрю.
— Скъпа — Хал спря и прегърна жена си през раменете. — Вчера вече обсъдихме всичко това.
— Знам, но си мислех, че е по-скоро хипотетично. Вътре обаче двамата звучахте така, сякаш Андрю ще се признае за виновен и ще отиде в затвора. Как е възможно?
Ву се насили да погледне Линда в очите и да демонстрира увереност, каквато не изпитваше.
— Истината е, че трябва да обсъдим и такъв вариант. Ако го осъдят като непълнолетен, не го заплашва опасността от доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване.
— Но той не е виновен — повтори Линда. Обърна се към Хал. — Нали всеки път, когато инспекторите пристигаха с нещо ново, си го казвахме. А после тази ужасна грешка с разпознаването… — Гласът й се прекърши. — Той не го е извършил, Хал. Не ми казвай, че го вярваш.
Ву определено знаеше какво вярва Хал и какво не, затова се намеси, за да спаси положението.
— Не смятам, че сега е моментът да обсъждаме дали е невинен или виновен, госпожо Норт. Важното е, че ако си признае, ще спести на съда значителните разходи във време и пари, които поглъща един процес. В замяна областният прокурор ще го обяви за непълнолетен и ще избегне ДЗБППО.
— ДЗБППО? — учуди се Линда. — Какво значи това?
— Доживотен затвор без право на предсрочно освобождаване. Такава присъда би получил като
