Глицки очевидно не можеше да се намести. След малко заопипва лявата част на корема си с дясната си ръка. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна, като гледаше намръщено право пред себе си.
— Добре ли си, Ейб?
Глицки отново мощно си пое въздух, опита да се настани по-удобно. След още минута въздъхна тежко.
— Червата ми — каза той.
Изминаха няколко пресечки в пълна тишина.
— Аз продължавам да се будя нощем — каза Харди без никакво въведение. — Не че не спя. След като се напия до забрава, заспивам, но поне два пъти в седмицата сънувам онези сънища, винаги различни, обаче все на същата тема. Сякаш някой се доближава до мен и аз трябва да го застрелям, но в пистолета ми няма куршуми или ножът се разпада в ръката ми. Преградите се стопяват, затискат ме и се събуждам.
— Аз изобщо не сънувам — рече Глицки. — Но стомахът ме боли.
След още една пресечка спряха на светофар.
— Защо не отидеш да те прегледат? А може би искаш да поговорим за това?
— Никой не може да говори за това. — Тонът му беше категоричен: това бяха последните думи на Глицки по темата.
Темата, разбира се, беше престрелката.
Оттогава всеки от четиримата оцелели се опитваше по свой начин да се справи с психическите си травми. Джина Роук, която беше сгодена за Фрийман, когато той умря, прекарваше по-голямата част от времето си в стрелба по мишена или трениране на бойни изкуства. Предишната й страст към адвокатската професия бе угаснала и тя се появяваше на работа от дъжда на вятър. Вече имаше готови няколкостотин страници от съдебен трилър, който, както твърдеше тя, разкривал гнилостта на цялата система.
Зетят на Харди Моузес Макгуайър, който и преди обичаше да си пийва, но винаги се контролираше, сега удавяше отчаянието си в алкохол. Все още не бе започнал да пие от сутринта, но Харди не го беше виждал трезвен от осем месеца. Беше наддал с около дванайсет килограма. Не беше бръснал брадата си, а косата му висеше дълга до раменете. Той и Сюзън имаха проблеми с брака си.
Собствените проблеми на Харди — и той го знаеше — бяха сънищата, мотивацията, чувствата му към системата, в която работеше, циничните машинации, които дирижираше почти всеки ден, разточителните, обилно полети с алкохол обеди и вечери и късното лягане. Смяташе обаче, че това е временно. В известен смисъл разклатените основи на живота му бяха част от глобалните промени, разтърсващи света — тероризмът, войните и лудостта, които бяха станали част от всекидневието и които, поне за него, не бяха съществували откакто се беше бил във Виетнам и за които наивно беше вярвал, че никога няма да се повторят. А сега Ейб с неговия стомах.
— Никой не може да говори за това — повтори Глицки.
— Чух те още първия път — каза Харди и продължи. — Тревожиш се, че един ден някой ще открие нещо?
— Ти не се ли тревожиш?
— Минава ми през ума от време на време.
— Мен пък ме разяжда отвътре. — Сякаш за доказателство Глицки пак притисна с ръка стомаха си. — Особено след повишението ми.
Отново потеглиха. Харди попита:
— Какво казва Трея?
— Нищо. Не говоря за това. Всичко е наред. Няма нужда да я безпокоя. Ще го преодолея. — Глицки се загледа през страничното стъкло, докато притискаше дясната ръка към стомаха си, точно над колана с пистолета. — Не мога да разбера — подзе той. — Когато Брус Уилис застреля някого, всички го хвалят и са доволни.
Харди остави Глицки на няколко пресечки от собствения си дом, на ъгъла на Лейк и Двайсет и първа улица. Заместник-началникът се отправи към адреса, който си беше набелязал. Спря пред една уединена двуетажна къща с гипсова мазилка и си отбеляза наум разположението на гаража — встрани и малко зад самата постройка. Продължи по тротоара и свърна по настланата с речни камъни пътека, която пресичаше добре поддържаната морава. Изкачи трите стъпала до неосветената теракотена веранда и остана за миг неподвижен, ослушвайки се. През стъкленото прозорче на вратата, което бе на равнището на очите му, зърна светлина в дъното на къщата и някакви сенки, играещи по стената.
Той се обърна и огледа улицата — тя бе сляпа и също като неговата улица свършваше в южния край на Президио. От това, което бе чул и прочел за убийството на Елизабет Кеъри, то бе извършено горе-долу по същото време на деня преди една седмица — привечер, преди да се бе спуснала нощта. Следователно имаше вероятност някой да е видял нещо, особено ако е надникнал през прозореца си, след като е чул оглушителния изстрел от деветмилиметровия пистолет. Но досега не се бяха обадили свидетели.
Глицки натисна звънеца. Звукът проехтя в къщата и едно куче се разлая.
Куче? В никой от рапортите не се споменаваше за никакво куче. Дали това означаваше нещо? За миг го налегна мрачно предчувствие — може би изобщо не трябваше да идва, след като не е подготвен за този разговор? Ролята му в престрелката миналата година го бе лишила от правото да бъде тук, изобщо да бъде ченге.
Точно така се чувстваше всеки божи ден, докато изпълняваше рутинната си работа като заместник- началник на полицията. Не заслужаваше този пост.
Но ето че през стъклото на вратата му се мярна фигура. Глицки потисна притесненията си, изпъчи се и се опита да придаде на лицето си съчувствен израз. Ако мъжът, когото се готвеше да разпита, не беше хладнокръвен убиец, значи бе жертва, човек, загубил спътницата в живота си в резултат на брутално насилие.
Вратата се отвори.
— Да?
Кеъри отговаряше на описанието от полицейските рапорти — изглеждаше поне шейсетгодишен, с петнайсетина килограма наднормено тегло и няколко редки кичура на лъскавата като кубе глава. Носеше бифокални очила без рамки, бяла риза и официална тъмна вратовръзка, разхлабена на врата. Глицки знаеше, че мъжът бе работил последните седемнайсет години като главен счетоводител в една средно голяма фирма на Ембракадеро. От облеклото му личеше, че още не е свикнал с пенсионерския живот.
— Господин Кеъри? Аз съм заместник-началник Глицки. Бихте ли ми отделили няколко минути?
— Разбира се — каза той с глас, в който звучеше досада и примирение. После добави без видима причина. — Извинете. — Пресегна се, натисна един ключ и изведнъж целият хол се обля в светлина. — Заповядайте.
Глицки пристъпи прага и последва Кеъри до едно канапе, на което двамата се настаниха. Кучето беше смесена порода, но напомняше повече на лабрадор. Тъмнокафяво на цвят и средно голямо. Подуши критично обувките на Глицки.
— Ако не обичате кучета, мога да затворя Рейнджър.
— Нямам нищо против тях — каза Глицки и се наведе да почеше животното зад ушите. Задоволен, Рейнджър седна в краката на стопанина си, който започна да го гали разсеяно. Внезапно Глицки долови миризмата на пица и в същия миг Кеъри каза:
— Тъкмо се канехме да вечеряме, но аз и без това не съм много гладен. Искате ли да видите и децата? Те са отзад в кухнята.
— Може би по-късно. Зависи. — Глицки прочисти гърлото си. — Първо, искам да ви поднеса искрените си съболезнования.
Кеъри кимна една забележимо.
— Второ, знам, че полицията не е постигнала особен напредък досега, но ви уверявам, че не възнамеряваме да прекратим разследването. Убиецът е още на свобода и горещо се надяваме, че ще го заловим.
— Мислите, че е мъж, така ли?
— Не. Не исках да създавам такова впечатление. Имате ли някакви основания да допускате, че може да
