— В това е цялата работа. Никой не би поискал да я нарани. — Той сякаш търсеше начин да се изрази по-убедително. — Тя не можеше да търпи насилие, дори най-малкото, така че кой би имал причина да й стори това? Отказваше да стои с мен в стаята, когато гледах „Закон и ред“, защото казваше, че филмът й напомнял процеса за убийство, на който била съдебен заседател преди много години, преди дори да съм я познавал. Ето каква беше. Кой би посегнал на човек като нея? Няма смисъл…
Но думите на Кеъри накараха Глицки да наостри уши.
— Какъв беше този процес за убийство? — попита той.
— Този, на който е била Елизабет? Не знам много за него. Тя не обичаше да говори за това. Както казах, било е преди да се запознаем. Най-малко преди петнайсет години. Намерили мъжа за виновен и отишъл в затвора.
— Помните ли името му?
— Не. Не съм сигурен, че някога съм го знаел. — Кеъри намести очилата на носа си. — Тя наистина не желаеше да говори за това. Измъчваше се, че е взела участие в осъждането на този човек до живот. Изпитваше огромна вина заради цялата история.
— Защо? Да не би да е мислила, че присъдата е неправилна?
— Не. Не беше това. По-скоро смяташе, че не е нейна работа да съди когото и да било. Дори да е виновен. Искаше й се никога да не го бе правила. — Кеъри подпря глава на ръката си и затвори очи. След миг ги отвори наново.
— В Сан Франциско ли е бил процесът? — попита Глицки.
Кеъри вдигна рамене.
— Дори това не знам със сигурност. Но по онова време тя живеела в Санта Клара. Сигурно и досега щеше да е жива, ако беше останала там. Може би някой от братята й знае. — Той посочи картичката. — Написал съм и техните адреси и телефони. Въпреки всичко не мога да си представя… — Гласът му заглъхна. — Всъщност какво значение има? Нищо не може да я върне.
Макар да беше понеделник вечер, малко след девет и половина навалицата на бара в ресторант „Балбоа“, на ъгъла на Грийнуич и Дивисадеро, бе все така гъста.
Въпреки че пресечката имаше четири, а не три ъгъла, бяха я кръстили „Триъгълника“ по името на Бермудския триъгълник — там някъде самотниците изчезваха безследно за уикенда. Около десет часа всяка вечер от седмицата трите главни бара и улиците пред тях бяха претъпкани най-вече с млади юпита, но също и със и това придаваше на мястото уникалния му привилегирован характер синовете и дъщерите на по- старите фамилии от елита на Сан Франциско.
Тези хора не бяха излезли да се шляят — те притежаваха баровете й ресторантите и именно там си уреждаха срещи с приятелите си. Но повърхностният блясък и мирисът на власт привличаха и една забързана амбициозна тълпа от местни политици, музикални знаменитости или кинозвезди, дошли в града за кратко на снимки или на гости. Разбира се, не липсваха и останалите — в това число адвокати, както и травестити и пласьори на всякакви наркотици.
Тъй като на това място кипеше толкова бурен живот, навърташе се и постоянен контингент от паразити, който допринасяше за колорита. Двама изключително представителни и с дебели връзки полицаи на Сан Франциско — Дан Баскъм и Джери Сантанджело — даваха най-сладкия и доходоносен наряд в града. От осем до два дежурната им кола стоеше паркирана срещу входа на „Балбоа“ — присъствие, което рядко налагаше употребата на мускули. Заедно с Томи Амичи, шефа на обслужващия персонал в „Балбоа“, те пласираха кубински пури, билети за всяко театрално, културно или спортно събитие в района, като освен това държаха клирингови къщи. Преди няколко месеца Бей Гардиан беше изтипосал Амичи, твърдейки в материала си, че печели по осем хиляди долара на месец от паркиране на коли. Баскъм и Сантанджело, чиито имена също се споменаваха, бяха отказали да коментират доходите си или другите си недокументирани лудории.
Преди три месеца и половина Ейми Ву беше дошла за първи път тук и оттогава бе сред най-редовните посетители.
Тази вечер тя някак си се беше добрала до място на бара, преди нощната тълпа да нахлуе. Вече обърнала два коктейла „Космополитън“, седеше с изправен гръб на стола си, близо до главния вход. Черната кожена минипола разкриваше голяма част от кръстосаните й крака.
Макар шумът да не беше достигнал най-високите децибели, оглушителната музика, гласовете на стотината клиенти в пространство, което можеше удобно да побере не повече от осемдесет души, и звукът от телевизорите не позволяваха на никого да споделя интимни тайни. Вниманието на Ву беше раздвоено между бейзболния мач по телевизията и неангажиращия флирт с двама типа, Уейн еди-кой си и неговия приятел. Те изглежда не можеха да решат кой да й се пусне пръв. Уейн имаше брачна халка и Ву копнееше за мига, в който щеше да му напомни този факт.
Но за момента цареше затишие.
Той се бе задоволил с това да я почерпи едно питие, да се примъкне по-близо до стола й и да й каже, че е прекалено красива за адвокат — нещо, което чуваше за хиляден път, каквото и да означаваше.
Изведнъж тълпата нададе ликуващ вик и Ву погледна към телевизора — един от играчите беше направил хоумрън.
Ву изля в гърлото си половината съдържание на чашата си и я остави обратно на бара. Уейн размаха радостно юмрук, все едно хоумрънът беше негово дело. Сред нагъчканите тела под ръката му се откри малко празно пространство и тя зърна Джейсън Бранд, който си проправяше път през летящата врата.
Когато я видя, той изобрази искрена усмивка на лицето си и започна да се провира между хората в нейна посока. Само за минута, преди да му успее да му попречи — макар да не знаеше как точно — той се озова до Уейн, посочи Ву и му каза:
— Извинявайте, това е приятелката ми. — И като надвика гюрултията, поръча на добрия си приятел Сесил двоен „Джак Даниълс“ с лед. После се обърна към нея и й се усмихна.
— Здравей.
— Здрасти — отвърна Ву и каза на Уейн. — Не ми е приятел.
Преди Уейн да смогне да отговори, Бранд се обърна и го измери с поглед от главата до петите.
— Женен ли си, приятелче? — попита той и цъкна с език неодобрително. Отново се обърна към Ву. — Каква проява на лош вкус. Ако е тръгнал на лов, най-малкото, което би могъл да направи, е да си свали халката.
— Не съм тръгнал на лов — оправда се Уейн. — Просто почерпих дамата с едно питие. Не искам да си създавам неприятности.
Бранд вдигна чашата си, която му бяха сервирали за секунди, за да се чукне с бирената халба на Уейн.
— Тогава, приятел, сме на едно мнение. Мога ли да те почерпя с още една бира? — И като надвика шума, изрева:
— Сесил?
Но Уейн вече бе оставил недопитата си бира на бара и изчезнал.
Бранд се ухили на Ву.
— Хищници. Този негодник е зарязал вкъщи жена си и децата, за да гони мацки по баровете. Трябва да арестуват такива типове и да публикуват имената и снимките им във вестниците. Басирам се, че е хукнал отсреща в „Индиго“, за да види каква е хавата там. — Изведнъж забеляза, че Ву не се усмихва. — Какво има?
— Същото исках да попитам и аз. Какво правиш, Джейсън? Прогонваш човека, с когото разговарям? На какво прилича това?
Той наклони глава настрани.
— Шегуваш ли се? Да не се сваляше с този тип?
Очите на Ву проблеснаха гневно.
— Каквото и да съм правела, не е твоя работа, не смяташ ли?
Той нацупи устни и отпи от питието си.
— Сърдиш ми се за днес, нали?
— Не.
