Той я погледна учудено.
— Така ли? Аз бих се сърдил.
Тя сви рамене.
— Мярката за неотклонение беше неизбежна.
— Тогава за какво ми се сърдиш? Виждам, че си вкисната.
— Е добре, вкисната съм.
— Да не би да е защото пропъдих този женен тип?
— Името му е Уейн.
— О, извинявай, Уейн. Може би не ме чу, но току-що му предложих да го черпя една бира. На това пропъждане ли му викаш?
— Пропъди го. Случайно да ти мина през ума, че може да го харесвам?
— Не, изобщо. Харесваше ли го?
— Не го харесвах. Просто ми беше симпатичен.
— Колко патетично. Ако е означавал толкова много за теб, наистина съжалявам, че ти провалих вечерта.
— Не си ми провалил вечерта и въобще не е там въпросът. Въпросът е, че животът си е мой и няма нищо общо с теб.
Бранд сложи ръка на гърдите си.
— Аз съм последният, който ще го отрече. Но във всички книги пише, че жените не бива да се забъркват с женени мъже.
— Божичко, Джейсън, той ме почерпи едно питие и това е всичко. Не съм се забърквала с него.
— Но той май целеше точно това. Да е докоснал уж случайно някоя част от тялото ти?
— Рамото ми. Само за секунда, докато се навеждаше да плати на Сесил. Нищо повече.
— Сигурен съм. Но ако забеляза, аз успях да платя на Сесил, без да докосвам никого. Каза ли ти, че си красива?
— Да, каза ми. — На Ву най-после взе да й писва от този разговор и му се усмихна леко. — Каза, че съм прекалено красива за адвокат.
— Това ми харесва. Като че ли за да влезеш в юридическия факултет, трябва да се явиш на конкурс по грозота.
— Знам — отвърна тя. — Но мъжете непрекъснато повтарят това. Мислят си, че ти правят комплимент. Леле, представи си само, жена с достатъчно мозък, за да бъде адвокат, при това не тотална смотанячка.
— Дори не наполовина смотанячка, в твоя случай. Не се опитвам да ти правя комплименти.
— Не. Да ме наречеш наполовина смотанячка не е комплимент.
— Добре, тогава не си и наполовината на наполовина смотанячка. Ще пиеш ли още едно?
— Ти ли черпиш?
— Само едно. Ако ми обещаеш, че няма да ме докосваш.
— В безопасност си — каза тя.
7
За хиляда и осемстотин долара на месец Ву беше наела едно студио от около сто квадрата на най- горния етаж в голяма сграда на Филмор Стрийт, северно от Ломбард. Апартаментът се състоеше от просторна стая с високи тавани, малък, но функционален кухненски бокс, тясна баня с тоалетна и душ и удобен вграден гардероб, футонът, на който спеше, денем се превръщаше на канапе. Имаше и старо тапицирано кресло до масичката, на която държеше списанията си. Освен сравнително новия модерен телевизор, единствените красиви мебели, които Ву притежаваше, бяха лакиран японски параван и маса за трапезария от черешово дърво, която баща й й беше подарил по случай завършването на университета. Най-често я използваше за работна маса.
Най-хубавото на апартамента — и всъщност причината за смешно ниския наем — бяха двата прозореца, които заемаха цялата стена с изглед към Филмор, както и други два над умивалника и плота в кухненския бокс. Те предлагаха наистина красива гледка към Марина Парк с моста Голдън Гейт отляво.
Вградените лавици на отсрещната стена бяха натъпкани до пръсване с компактдисковете и юридическите й книги, както и с богат подбор от томове с твърда подвързия, най-вече нехудожествена литература — историческа, биографична и политическа, а на един от рафтовете имаше романи. Голям пъстър килим покриваше по-голямата част от дървения под. Тя поддържаше студиото си чисто и подредено.
Сега, увита в любимия си турски халат, Ву седеше до масата с разтворено пред нея куфарче и с третата си чаша сутрешно кафе. Току-що изгрялото слънце проникваше през кухненските прозорци и обливаше в светлина стената отляво. Тя беше будна от четирийсет и пет минути, беше взела горещ душ и погълнала четири аспирина. Изяде един банан, половин пъпеш и три яйца, изпържени в соево масло, към тях две огромни чаши еспресо. Пулсирането в главата й бе станало по-поносимо, но все още се колебаеше да разтвори папката, която току-що бе извадила от куфарчето. Беше я получила от Боскачи — нови, възпроизведени по стенографски записки протоколи от разпити и още доказателства.
Миналата вечер така и не стигна до тях. Както почти всяка нощ през последните няколко месеца, тя се прибра късно, този път придружена от Джейсън Бранд. В един момент на нощта почти й се стори възможно между тях да се получи нещо повече от секс, но още преди тържествените камбани в главата й да заглъхнат, той си бе тръгнал.
Толкова по-добре, беше си помислила, след като първоначалното й разочарование премина. Толкова по-добре, може би.
След като почти бе убедила клиента си да се признае за виновен, тя изпитваше ужас да не би да открие сред най-новите доказателства някой факт, който да сочи, че в крайна сметка Андрю не е убил учителя и приятелката си. Струваше й се малко вероятно, но реакцията на Дизмъс Харди я бе накарала да осъзнае сериозността на положението. Щеше да изложи не само себе си и своя клиент, но да накърни и репутацията на фирмата.
Много лошо, ако се получеше засечка.
Най-после се надви да отвори папката.
Отново седеше с Хал и Линда в трапезарията им. Този път от прислужницата нямаше и следа. В къщата се възцари почти зловеща тишина, след като бе запознала семейство Норт с най-новото развитие по случая. Не беше нужно да се безпокои, че ще открие някакви реабилитиращи доказателства. Новите факти бяха дори още по изобличителни — показанията на най-добрия приятел на Андрю, мотиви, още информация за пистолета. Напрежението между двойката бе осезаемо и за да го разпръсне, Ву попита дали има нещо друго, което би трябвало да знае за Андрю.
— Вече знаете за кражбата на колата — каза Линда.
— Не, преди това — отвърна Ву. — Имал ли е Андрю някакви антиобществени прояви или прояви на насилие? Такива неща.
— Не — каза Линда. — Нищо сериозно.
Хал Норт прочисти гърлото си.
— Ами…
— Казах нищо сериозно — изфуча Линда. — Не казах изобщо. Не ме гледай така, Хал, не се опитвам да скрия нищо.
— Не те гледам. Просто сме на различно мнение за това кое е сериозно и кое не.
— Може би ще е по-добре — намеси се Ву, — ако ми разкажете всичко и ме оставите аз да реша дали е важно. Дочух, че е имало няколко инцидента.
— Преди години — каза Линда. — Всъщност, точно когато Хал и аз се събрахме.
— Какво се случи? — попита Ву.
Линда въздъхна тежко.
— Е, добре. Първо, помня как му съобщих, че с Хал смятаме да се оженим — беше една събота
