ако отиде на съд за възрастни. Няма други заподозрени, госпожо Норт. Андрю е единственият, за когото знаем, че е бил на мястото на убийствата, освен това е имал и пистолет, и мотив.
Отново настъпи мълчание.
— Може би трябва да оставим Андрю да реши. — Гласът на Хал прозвуча като шепот.
Разбира се, Ву целеше точно това през цялото време. Когато Андрю се запознаеше със следващата серия доказателства, които имаше намерение да му поднесе още днес, Ву вярваше, че би бил истински глупак да отрича безнадеждността на положението си, а тя не го смяташе за глупак. Щеше да избере по- малката от двете злини. Но щеше да му е много по-трудно да вземе правилното решение, ако майка му непрекъснато го подтикваше да брани невинността си. Стига Линда да се съгласеше да не се противопоставя, Ву щеше да има зелена улица и лесно да убеди клиента си да признае.
— Ще отида да го видя веднага, след като си тръгна оттук — каза Ву.
— Може би трябва да дойда с вас — рече Линда. — Не искам да се чувства така, все едно го смятаме за виновен. Все едно сме го изоставили.
Компанията на Линда обаче беше последното, от което се нуждаеше Ву, докато разговаря с Андрю.
— По-добре оставете всичко на мен, госпожо Норт. Това наистина е въпрос, който изисква от сина ви да мисли рационално, а ако вие сте там, ще се развълнува излишно. Ако аз, като негов адвокат, му обясня, че не става дума за вина, а за правна стратегия, която ще му осигури повече години на свобода, той ще започне най-малкото да вижда по-ясно нещата. Ако наистина е невинен и категорично откаже да се признае за виновен, независимо какво ще му струва, тогава ще има процес. Но ако реши, че рискът не си заслужава…
Линда наведе глава и когато най-после вдигна поглед, каза:
— Тогава това означава, че вероятно все пак го е извършил, така ли?
Ами да, да, помисли си Ву. В края на краищата всички доказателства са налице, нали? Но се задоволи да каже:
— Ако признае, признае. Това е всичко. Въпрос на стратегия, а не на виновен или невинен.
Хал се наведе, дланта му още обгръщаше ръката на съпругата му на масата.
— Решението трябва да е негово — повтори той. — Той най-добре знае.
Нова продължителна тишина. Линда започна:
— Но… — Млъкна, погледна съпруга си и отново поклати глава. Най-накрая кимна.
Въпрос: Три, две, едно. Говори сержант Глен Тейлър, инспектор от отдел „Убийства“, номер на значката четиринайсет десет. Дело номер 003–114279. Часът е три и трийсет следобед, вторник, 4 март. Намирам се в дома на Марк и Джун Ропк, Ървинг Стрийт 2619. При мен са семейство Ропк със сина си Лани, бял, непълнолетен, на седемнайсет години. Лани, би ли описал отношенията си с Андрю Бартлет?
Отговор: Бях, искам да кажа съм, най-добрият му приятел.
В.: Откъде го познаваш?
О.: Учим в един клас. В училище „Сътроу“.
В.: Познаваше ли и Майк Муни и Лора Райт?
О.: Да. Господин Муни ми беше учител по английски, а Лора беше приятелката на Андрю.
В.: Добре. Андрю говорел ли ти е за тях?
О.: Да. Малко ревнуваше.
В.: Ревнуваше ли? От Муни?
О.: Да.
В.: Разкажи ми по-подробно.
О.: Добре. Той и Лора, имам предвид Андрю и Лора ходеха от една година, нещо такова. Във всеки случай дълго време. После, точно преди Коледа, се скараха и скъсаха.
В.: Знаеш ли за какво се скараха?
О.: Мисля, че беше заради секса.
В.: Андрю разказвал ли ти е за това?
О.: Горе-долу. Казал й, че повече не може да издържа, а тя му отвърнала, че още не е готова и той се сдухал — извинете, искам да кажа разсърдил се. Казал й, че само го дразни, а когато се възбудел, го отблъсквала. Не му давала да стигне докрай. Както и да е, скараха се жестоко и скъсаха, но две седмици по-късно, може би един месец преди да я убият, двамата се сдобриха.
В.: Андрю каза ли ти защо?
О.: Нямаше нужда. Беше очевидно. Все пак ми каза, че не можел без нея, със или без секс. Наистина беше влюбен в нея.
В.: А господин Муни? Какво беше неговото участие?
О.: Той поставяше пиесата, в която играеха Андрю и Лора. Те са… Искам да кажа, тя беше, и двамата бяха в драматичния състав. Започнаха да ходят заедно вечер у тях, за да учат репликите си и да репетират, нали знаете. У Муни. Една вечер обаче Лора казала на Андрю, че няма да се прибере с колата с него. Щяла да остане да репетира още малко и после господин Муни щял да я закара вкъщи.
В.: Каква беше реакцията на Андрю?
О.: Отначало никаква. Но след като се случи още два пъти, много се разстрои. Наистина реагира остро, струва ми се.
В.: В какъв смисъл?
В.: (женски глас) Всичко е наред, Лани. Не бързай.
В.: (мъжки глас) Просто кажи, каквото каза на нас. Няма нищо.
О.: Той донесе пистолет в училище.
В.: Ти видя ли го?
О.: Разбира се, той ми го показа. Беше в задния му джоб. Истински пистолет, зареден.
В.: Каза ли ти какво смята да прави с него?
О.: Да, но не беше съвсем сигурен.
В.: Какво имаш предвид?
О.: Ами, разнася го със себе си седмица или две, само за да разбере какво е чувството, мисля. Разправяше, че ще се самоубие, поне в началото.
В.: Но после си промени мнението?
О.: Просто… Не знам. Каза ми, че смята да открие дали има нещо между Муни и Лора. Това беше, докато бяха разделени. Гледаше ги как се размотават заедно в училище и си разменят закачки. Така че ревнуваше. Гризеше го мисълта, че може би прави секс с Муни, а него го разиграва толкова дълго. Искам да кажа, Муни е възрастен и Андрю не вярваше само да се занасят. Затова реши да научи със сигурност.
В.: И как щеше да го направи?
О.: Щеше да им каже, че си тръгва, а всъщност да се помотае наоколо, после да се върне неочаквано и да ги пипне.
В.: Какво щеше да направи после?
О.: Ами, каза, че се надява Лора да не го лъже, но ако ги хванеше заедно, мислеше, че ще се справи със ситуацията. Смяташе обаче, че не е добра идея да носи пистолета със себе си. Каза, че ако го носел, можел да се изкуши да ги застреля намясто. Надяваше се да не се стигне дотам.
В.: Казал ти е, че се надява да не ги убие?
О.: Да, така ми каза.
Макар че навън времето беше ясно и слънчево, в никакъв случай не бе топло. Малката стая за посетители в МВЦ се струваше на Ву като хладилник. Тя дебнеше реакцията на клиента си на показанията на приятеля му — изглежда го бяха засегнали дълбоко. Андрю седеше свит на един от коравите дървени столове до масата, опрял лакътя на едната си ръка на облегалката, а с другата притискаше устата си. Сега той я отпусна изтощено и поклати глава.
— Много лошо.
— Съвсем правилно — потвърди тя.
— Каза ми, че ченгетата са го посетили и са говорили с него, но не бил споменал и дума за пистолета. Мислех го за по-умен… Никой не биваше да научава за пистолета. Това прави нещата да изглеждат…
