Адвокати на защитата

Ву знаеше как ги прави да изглеждат. Тя попита:

— Искаш ли да ми разкажеш за пистолета?

— Какво за него?

— Пистолетът е улика. Занесъл си го в училище и си го развявал наоколо…

— Не, показах го само на Лани.

— Добре, само на Лани, но това е достатъчно. Той ще свидетелства, че си казал, че смяташ да убиеш Лора и Муни, а вероятно и себе си. Предполага се, че за целта си щял да използваш пистолета. Какво си мислеше, когато го взе? Беше пистолетът на Хал, нали?

Той отговори троснато:

— Никога не съм казвал това.

— Знам, че не си. Но един от протоколите тук — и тя потупа папката с показанията на Лани — съдържа разговор на втория ти баща със сержант Тейлър. Запитан дали притежава оръжие, той отговорил утвърдително, но когато отишъл да го потърси, не го намерил. Хал попита ли те дали си го взел?

— Да, попита ме.

— И ти какво му отговори?

Андрю я изгледа с неприязън.

— Добре тогава — каза тя. — Аз ще ти кажа. Отрекъл си, може би си разиграл малка сцена на негодувание, задето те обвинява в подобно нещо. Близко ли съм? — Тя се наведе към него през масата. — Нека те попитам следното, Андрю. Защо просто не си го оставил обратно на мястото, откъдето си го взел? Ако го беше направил и ако в действителност не беше извършил тези убийства, не осъзнаваш ли, че сега нямаше да си тук?

В очите му не се четеше точно паника, но те пробягнаха по стената зад нея, после обходиха ъглите на стаята, преди да се върнат на нея.

— Защо?

Тя забеляза, че този път той не се опита да отрече престъплението проформа. Започна да вярва, че стратегията й беше проработила — той вече признаваше основните факти в потвърждение на вината си.

— Защото, ако разполагахме с пистолета, можехме да вземем балистична проба и да я сравним с куршумите, открити на местопрестъплението. Така щяхме да докажем, че това не е оръжието на убийството.

Тя му остави една минута, за да осмисли тази важна информация, после го притисна:

— Каза ми, че си се отървал от пистолета.

— Така е.

— Смяташ ли, че можеш да го намериш?

— Не, хвърлих го от моста.

— Имаш предвид Голдън Гейт?

— Да.

Ву потисна смеха си. Направо идеално, помисли си тя.

— Не разбирам, а не смятам, че и съдебните заседатели ще разберат, защо си го направил, ако не си убил никого с него.

— Уплаших се, това е. Вече ви казах. Когато се върнах в апартамента на Майк — на Муни, — и го видях там, си помислих, че ченгетата ще направят връзката с Хал и ще ме приклещят.

— Защо си помисли така?

— Искам да кажа, ако се окажеше оръжието на убийството. — Отчаяният му поглед сякаш я умоляваше да го разбере. — Трябваше да се отърва от него.

— Но нали не е било оръжието на убийството?

— Не знам. Всъщност, би могло да бъде.

Ву се изправи на стола си и го погледна прямо.

— Нека изясним това. Твоята теория за престъплението — моля те, поправи ме, ако греша — е, че докато си се разхождал навън, за да заучиш репликите си, някой — не знаеш кой или защо — е почукал на вратата на Муни, видял е пистолета на баща ти удобно да си лежи на масичката за кафе, грабнал го е и е изпозастрелял всички, които са му се изпречили пред очите. Така ли?

— Не, не мисля.

— Добре. Би било доста тъпо, ако го мислеше. И все пак, защо се отърва от пистолета?

— Вече ви казах! — Очите му отново зашариха по стените. Ву усещаше почти физически паниката му, желанието му да избяга, да се спаси. Най-после момчето избухна, удари с длан по масата между тях и скочи на крака. Заоглежда се диво наоколо като уловено в капан животно.

— Нали вече ви казах! — изкрещя той. — Не разбирате ли? Не ме ли слушате? Бях се гипсирал. Разбрах, че е грешка, в мига, в който го изхвърлих.

Изведнъж гласът му изтъня и той се разхълца.

— Майк и Лора лежат простреляни на пода. Мъртви са. Главата ми се изпразва и не мисля за нищо друго, освен да повикам бърза помощ. — Андрю преглътна, сълзите се стичаха по страните му. — После… Не знам какво направих, освен че накрая се обърнах и видях пистолета си на масичката. Не мога да го оставя там, нали? Не мислех какво правя, просто го направих. Не можете ли да схванете всичко това?

Андрю стоеше срещу нея с безпомощно отпуснати ръце и я гледаше. Още дишаше на пресекулки.

Тя преодоля с мъка порива си да отиде при него и да го прегърне.

На вратата се почука и Ву се обърна. Беше неприятният пристав от предварителното изслушване, Нелсън. Дочул шум, искаше да провери дали всичко е наред. Тя забеляза, че ръката му е върху оръжието за изстрелване на сълзотворен газ. Ву му направи знак, за да го възпре.

— Няма нищо, добре сме.

Когато вратата се отвори и тя се извърна, Андрю отново бе седнал на стола си, наведен напред, притиснал лице към коленете си и заровил пръсти в косата си. Тя заобиколи от неговата страна на масата и се настани отгоре, скръсти ръце на скута си и зачака.

Андрю продължаваше да диша тежко, но постепенно се успокои и най-накрая я погледна. Като я видя толкова близо, едва ли не надвесена над него, отмести стола си малко назад, после отново наведе глава, може би от срам.

— Съжалявам — каза той. — Ужасно съжалявам. — Покри лицето си с ръце, каза „О, Боже“ и пак захлипа жално, сякаш погребваше всичките си детски надежди.

Може би друг на нейно място, станал свидетел на този срив и чул същите думи, би стигнал до различен извод, но за Ву те само потвърждаваха предварителните й убеждения — беше очаквала нещо подобно, Андрю да покаже разкаяние за стореното от него. На нея извинителните му думи й прозвучаха като признаване на вината му.

Скочи от масата и като мина зад него, прегърна го през рамо и го притегли към себе си.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Няма нищо.

Въпреки решетките на прозорците, отвесни снопове слънчеви лъчи шареха пода и играеха по гърбовете на двамата. Тази жива картина се задържа минута, която им се стори цяла вечност. Дишането на Андрю стана по-равномерно. Самата Ву почти не се осмеляваше да диша, съзнавайки ясно евентуалните последици от тази сцена. Поведението й не беше съвсем професионално. Тласкана отначало от искрена симпатия, тя бе положила неимоверни усилия, за да потисне желанието си да се държи естествено. Някаква жалка частица от нея разбираше, че дори този незначителен телесен контакт може да се окаже от полза в следващия етап от разговора им. Най-после момчето вдигна глава.

— Какво трябва да направя?

Тя се отдръпна, като го пусна внимателно. Върна се на мястото си, не бързайки с отговора.

— Не искам тази агония да продължава, Андрю. Бог е свидетел, че вече си се намъчил достатъчно. Но исках да те накарам да осъзнаеш много ясно някои от силните и убедителни доказателства, с които разполагат срещу теб.

— Но все пак…

— Моля те. Остави ме да се доизкажа. — Тя направи пауза. — Помисли върху следното. Те имат