Адвокати на защитата

очевидец, някой, който те е видял у Муни онази нощ както преди, така и след убийствата. Имат мотив, и то не един. Пистолетът ти е бил там. Ти си бил там, независимо разхождал ли си се или не. Имат показанията и на най-добрия ти приятел, от които става ясно, че в действията ти е имало умисъл. Знаят за пистолета, който си изхвърлил, и който, ако го беше запазил, може би щеше да докаже невинността ти. Всичко това е само част от доказателствения материал. Още не сме видели показанията на майката на Лора, на колегите и приятелите на господин Муни, медицинските и съдебните експертизи. Лъжите ти пред полицията… — Тя го фиксира с поглед.

— Ами ако съдебните заседатели не повярват на всичко това? — попита той.

— Няма нужда да повярват на всичко. — Тонът й стана мек. — Но нека те попитам едно нещо, Андрю. Каква част от това не е вярна?

Той прехапа устни, прокара ръка през косата си. Ву изтъкна нов аргумент.

— Дори ако у съдебните заседатели възникне някакво слабо съмнение и те смекчат обвинението, да речем на убийство втора степен или дори непредумишлено убийство, в най-добрия случай пак ще те осъдят най-малко на десет, а може би и на трийсет години затвор.

— Не и ако ме оправдаят.

— Не — съгласи се тя. — Тогава не. Но спомни си какво обсъждахме последните два дни. Това е само малка част от материала, който ще представи обвинението. Постави се на мястото на заседателите и си представи какво ще чуят ушите им.

— Значи твърдите, че е без значение дали съм го извършил или не.

— Разбира се, че не е без значение. Не е без значение за теб самия, за човека, който ще бъдеш, когато излезеш. Моля те само да помислиш върху алтернативите много, много внимателно. Утре имаме ново изслушване и трябва да направя така, че да те освободят след не повече от осем години. Знам, че сега ти звучат като цяла вечност, но ти все още ще бъдеш много млад, вярвай ми, и целият живот ще бъде пред теб.

— Но… осем години…

Тя кимна.

— Никой не твърди, че решението е лесно. Разбирам отлично. Говори с майка ти и с Хал, ако искаш, виж какво е тяхното мнение.

— Мама и Хал — каза той с унищожително презрение. — Мама и Хал. Какво ли могат да ми кажат те? И защо трябва да ги слушам? Те си живеят собствения живот, ако досега не сте забелязали. Не се интересуват от мен.

— Това не е вярно, Андрю. Майка ти идва да те вижда всеки ден, нали? Тя те обича. Иска най-доброто за теб. Току-що бях у вас.

— Нима? И какво каза тя?

— Каза, че ти трябва да решиш.

Андрю изсумтя.

— Виждате ли? Би се радвала, ако някой друг поеме грижите за мен през следващите осем години. Така ще имат с Хал повече време за светски живот.

Ву се облегна и поклати глава.

— Не мисля, че си прав, но няма значение. Важното е, че разбра колко са безпощадни доказателствата. Приятелят ти Лани, твоите собствени… грешки пред полицията.

— Значи наистина не смятате, че можете да спечелите?

Ву му съчувстваше, но щеше да му направи лоша услуга, ако му вдъхне излишни надежди.

— Ще се опитам с всички сили, Андрю. Свободен си да си избереш друг адвокат, но ако решиш да отидеш на дело за възрастни, обещавам ти, че ще дам всичко от себе си, за да те защитавам. Само че искам ясно да разбереш срещу какво се изправяме. Ще бъде дълъг и изтощителен процес, без никакви гаранции за благоприятен изход.

— Колко дълъг?

Тя нанесе поредния си удар:

— Може да отнеме две години, докато стигнем до процес, а може и осемнайсет месеца, ако сме късметлии. И през цялото това време ще бъдеш държан под стража. Не можеш да излезеш под гаранция, значи ще стоиш тук, докато навършиш осемнайсет, а после вероятно ще те преместят в областния затвор.

— Две години? — Той преглътна, в очите му се четеше молба. — Още две години?

— Ще се опитам да ускоря нещата, разбира се, но срокът е приблизително такъв.

— Дори ако не съм го извършил? Дори ако ме признаят за невинен?

— Страхувам се, че да. И в двата случая. Съжалявам.

Пристав Нелсън дойде да вземе Андрю. Ако съдия Джонсън го бе смъмрил заради поведението му в съдебната зала или дори само му бе обърнал внимание, Нелсън не го издаваше с нищо. Двамата се затътриха към килията на Андрю, която бе в най-затънтения край на сградата, и Ву ги изпрати с поглед. Помисли си, че навярно най-потискащото нещо в това да си затворен тук е да имаш пазач като Нелсън, който следи — по дяволите, дебне — всяко твое движение.

В женската тоалетна на главната административна сграда тя оправи грима си и откри, че са й нужни няколко минути, за да овладее емоциите си. Горчивината, с която Андрю бе говорил за родителите си, я разстрои повече, отколкото би си признала — сякаш отразяваше като в огледало противоречивите чувства, които изпитваше към собствения си баща. Дали я беше обичал? Сега вече никога нямаше да разбере. Но може би, помисли си тя, подходът на Андрю беше по-здравословен — да погледне в очите фактите, говорещи за отчуждение и снизходително пренебрежение, и да признае липсата на дълбока връзка. Ако наистина вярваш, че не съществува родителска обич, тогава няма да си губиш времето да я търсиш — нито в самите родители, нито в заместителите, като скачаш от един сексуален партньор на друг. Няма да се стараеш да им угодиш, да се задоволяваш с трохите похвала или одобрение, които можеш погрешно да изтълкуваш като доказателство за тяхната привързаност към теб, за любовта им.

Следващата й спирка, кабинетът на Джейсън Бранд, допринасяше още повече за смесените емоции, които бушуваха у нея. Знаеше, че трябва да разговаря с прокурора и се стараеше да прогони от ума си всяка мисъл за физическата им близост предишната нощ. И макар че тогава се изкуши да си помисли за миг, че връзката им има бъдеще, Бранд бе попарил надеждите й, като стана и си тръгна веднага след секса. Достатъчно доказателство — знаеше го от собствен опит — че между тях имаше само физическо привличане. Сега се надяваше да спечели няколко точки в своя полза, като му отмъсти за унижението, на което я бе подложил вчера в съдебната зала.

Работното помещение на Бранд беше толкова малко, че едва побираше бюрото му, стола и една лавица за книги. Вратата се отваряше само благодарение на това, че някой бе отрязал няколко сантиметра от ръба на бюрото. Единственият прозорец, висок и тесен, не пропускаше никаква светлина. От тавана, точно над бюрото му, висеше на шнур една гола крушка.

Бранд почти не се виждаше зад купчината книги и документи, струпана пред него. Стаята буквално преливаше от папки, съдебни досиета и списания. В първия миг не вдигна поглед към застаналата на вратата Ву, а когато го направи, лицето му смени няколко пъти изражението си — радваше се, че я вижда; не беше съвсем сигурен защо е дошла; надяваше се, че могат да се срещнат отново.

За да сложи край на недоумението му, Ву стреля направо:

— Не се безпокой, не те преследвам. Току-що посетих клиента си и исках да те попитам дали бих могла да разчитам на кратко отлагане.

Лицето му веднага се вкамени.

— Защо?

Ву беше измислила приемливо обяснение.

— Имам малък проблем с родителите. Мисля, че Боскачи няма да има нищо против.

— И още как. Разговарях с него преди вчерашното изслушване и той беше самата неотстъпчивост.

— Така ли? Странно, защото когато аз говорих с него, не изглеждаше особено загрижен за сроковете.

— При положение, че Андрю признае.