— Правилно. Което и ще направи.
— Ще? Струва ми се, че трябваше да употребиш минало време.
— Утре. Освен това, говоря само за няколко дни отсрочка.
— Отсрочка ли?
— Отстъпка. Благоволение. Използвай каквато дума искаш.
Бранд срещна погледа й.
— Думата, която искам да чуя, е „сега“, Ейми. Сега означава признание на изслушването утре. Всичко останало ужасно ще ме изнерви.
— Защо?
— Сигурно се шегуваш. — Той стана рязко и излезе иззад бюрото си. — Извини ме — каза, докато се провираше край нея, за да огледа коридора и в двете посоки.
— Какво правиш?
Гласът му издаваше леко притеснение.
— Уверявам се, че никой не ни подслушва, само толкова. — И като се обърна към нея, продължи. — Питаш защо едно отлагане ще ме изнерви? Изобщо спомняш ли си нещо от изминалата нощ?
— Какво означава това?
— Означава, че когато влязох снощи в „Балбоа“ и те видях да седиш на бара, ти беше жената, която отдавна исках да опозная по-отблизо. Случаят, по който двамата сме страни, беше уреден и нямаше да се налага повече да кръстосваме шпаги в съда. Бяхме свободни да правим каквото си поискаме. Сега твърдиш, че може и да не е уреден. Знаела си го още снощи и въпреки това спа с мен?
— Не бях само аз, ако си спомняш, Джейсън.
— Не, не беше. Но ти си тази, която е знаела, че може би още не сме приключили в съда. Ако това, което стана между нас, се разчуе и/или — тази история с Бартлет се проточи,
Бурната реакция на Бранд завари Ву неподготвена.
— Не, но ако съм го знаела, можеш ли да ме обвиниш след начина, по който се отнесе с мен в съда?
Той я изгледа шокирано.
— Не мога да повярвам. Значи си ме използвала? Какво следва? Ще ме изнудваш, за да си мълчиш за нас?
— Я стига, Джейсън, преувеличаваш. Съвсем не беше така.
Бранд заговори сякаш на себе си.
— Ще се обадя на Боскачи. Ще му се обадя веднага. — После я погледна, озарен от прозрение. — Но ако го направя, тогава ти печелиш, нали? Ще получиш твоето отлагане. Знаела си, че номерът ти ще мине, нали? Направи ме на глупак.
— Не, не е вярно, аз…
Но той не беше склонен да слуша никакви извинения повече. Като тикна пръст в лицето й, процеди:
— Да не си посмяла да ми казваш какво е вярно и какво не, не и след последната нощ. Може и да си ме хванала натясно, добре, печелиш. Но това е последният път, кълна се в Бога. Последният шибан път.
Той се дръпна назад и й затръшна вратата под носа.
8
Цялата сутрин Глицки имаше срещи.
Първата беше с лейтенантите от Бюрото и се състоя в отдел 19, зала на втория етаж в Съдебната палата, която почти не пропускаше дневна светлина. Тъй като в Бюрото за разследване работеха трийсет и двама лейтенанти, всеки от които трябваше да представи кратък доклад за основните моменти от текущата си работа през седмицата, изминала от последното им събиране, срещата се очертаваше да бъде дълга.
Глицки се настани на мястото на съдията и след встъпителните си думи, изразяващи мнението му в полза на количествения напредък в работата на полицията — извършени арести, връчени призовки, възбудени следствия, подкрепа за жертвите на престъпления и т.н. — слуша в продължение на почти два часа, водейки си записки, доклади за какво ли не: от кражби на коли и обири на домове до убийства и престъпления от страст, от палежи и бомбени заплахи до наркотици и сексуален тормоз, домашно насилие и прочее.
Всичко това беше досадно, освен другото крайниците ти се сковаваха от седене. Ето защо Глицки смяташе, че не е необходимо да се събират толкова често. Той мислеше, че след още няколко месеца тези срещи ще станат излишни, след като ясно бе заявил на началник-отделите си, че очаква от следователите да извършват арести и да прибират криминалните типове от улиците. Това бе основната им работа. Патрулите в униформа извършваха по-голямата част от арестите. Инспекторите обикновено добавяха заключителните щрихи към делата. Но истинската работа на инспектора се състоеше в това да разрешава случая. Да събира доказателства и да извършва арести на базата на престъпления, които са в процес на разследване, тоест когато арестът на местопрестъплението е невъзможен.
Новата му политика бе започнала да жъне плодове, но ето че девет от отделите му не бяха извършили нито един арест през изминалата седмица. Имаше още какво да се желае. Въпреки всичко общият брой на арестите през периода бе осемдесет и четири в сравнение със седемдесет и осем предишната седмица. Според него това можеше да се окачестви като прогрес, но най-вече циникът в него му подсказваше, че щеше да се окаже обикновена манипулация с цифри или изчистване на стари, разрешени случаи, които досега не бяха успели да стигнат до съда. Ненужно престараване, за да му хвърлят прах в очите.
След срещата той задържа Лание от отдел „Убийства“ и му предаде картичката с имената на братята на Елизабет Кеъри. Лание трябваше да натовари един от инспекторите, работещи по случая, Пат Белу или Линкълн Ръсел, със задачата да проучи Тед Рийд, лудия брат, който живееше край езерото Елсинор. Ако излезеше, че е бил в Сан Франциско миналата седмица, от този храст можеше да изскочи заек.
В десет и петнайсет той вече седеше в кабинета на началника на полицията Батист, където се провеждаше среща на Борда по социалните въпроси. Още цял час Глицки слуша градския директор на човешките ресурси да излага с изтощителни подробности последните предложения за подобрения в пенсионните планове и застраховките за здраве и живот на полицейските служители. Като например, какви би трябвало да са удръжките при операция за смяна на пола? Или дали алкохолизмът трябва автоматично да се смята за професионално заболяване, което изисква преждевременното пенсиониране на полицая поради нетрудоспособност?
В единайсет и половина беше повикан при кмета. Да се усмихва, за Глицки бе форма на мъчение, но през следващия един час бе принуден да прави само това, докато фотографите го снимаха заедно с други местни ВИП персони и с членовете на руска делегация, пристигнала да проучи възможностите за бизнес в града на Залива. Доколкото разбираше, за присъствието му нямаше друга причина освен очевидното желание на кмета да впечатли руснаците с високопоставен, окичен с панделки полицейски служител в униформа.
Шофьорът му, сержант Тони Паганучи, го заврънка да отиде на обяд. Защо не се срещнеше със съпругата си, с Кларънс Джакман и някои други хора в ресторанта на Лу Гърка? Но Глицки нямаше никакво време. Трябваше на всяка цена да се върне в Съдебната палата за една пресконференция в един часа, което беше след двайсет и пет минути.
Паганучи го остави при сградата на Съдебна медицина. Глицки влезе в палатата през задния вход. Като прескачаше по две стъпала наведнъж, единственото му физическо упражнение за деня, вместо да използва асансьора, където някой непременно щеше да настоява да обсъди с него някакъв въпрос, той необезпокоявано се шмугна във външния офис.
Съседният на неговия кабинет се заемаше от заместник-началника на администрацията. Брайс Джейк Лонгориа, белокос достолепен мъж в униформа с тих и приятен глас, седеше зад бюрото си и работеше на компютъра. Глицки спря на прага, докато Лонгориа вдигна поглед, усмихна му се и посочи монитора.
— Просто се опитвам да свърша малко истинска работа през обедната почивка.
— Разбирам те. И аз бих изпробвал същата стратегия, ако можех да отделя време, за да се науча да се
