В кухнята държаха трикрако столче, което Франи използваше, за да достига високите полици. Изведнъж Харди се намери седнал на него — вратата на хладилника още зееше отворена — наведен напред, с лакти, опрени на коленете.
На смътната светлина от крушката над печката и от хладилника той вдигна ръце и заразглежда дланите си. Не трепереха. Като затвори очи, Харди въздъхна шумно.
— Сър? Наред ли е всичко? — фигурата на Ву, застанала на прага, имаше призрачни очертания. Боса, увита в дебелото, подплатено с вата одеяло, предоставено й от домакинята, тя пристъпи напред.
Харди я погледна и вдигна ръка за поздрав.
— Опитвам се да взема важно решение — да си устроя ли среднощна закуска или не. Ти гладна ли си?
— Първо имам нужда от аспирин. Намира ли ви се?
— Разбира се. — Харди се протегна към най-горното чекмедже вдясно до хладилника, където държеше запасите си, така че шишенцето да му бъде под ръка сутрин заедно с кафето и да не се налага да изминава разстоянието до банята.
— Колко таблетки искаш?
— А каква е границата, разрешена от закона? — отговори тя с въпрос.
— Впечатлена съм, сър. Не знаех, че умеете да готвите.
— Всъщност не умея. Без този черен тиган щях да съм загубен. Знам всичките му тайни и много го ценя. Никога не го мия със сапун, само малко сол, после го забърсвам с кърпа. По него не залепва нищо. Наистина е вълшебен.
Харди бе измъкнал наслуки един от хавлиените халати на дъщеря си и Ву го беше облякла, за да се нахрани. Двамата седяха на масата в трапезарията и унищожаваха един доста течен омлет, приготвен от четири яйца, салам, артишок и сирене „Чедар“. Към него — квасен хляб и по чаша горещ нескуик.
Харди бе затворил вратата към кухнята, за да не събуди семейството си, но въпреки това шепнеше.
— И ако обичаш, престани с това „сър“. Разбирам, че августейшата ми персона внушава страхопочитание, но повярвай ми, под тази достолепна външност бие сърце на ученик.
Ву не успя да сдържи усмивката си.
— Аз имам затъпяващо главоболие, а вие — сърце на ученик. Не искате ли да се разменим?
— Не, благодаря. Но това ще си остане нашата малка тайна. — Харди откъсна залък хляб и го натопи в разтопеното сирене. — Та по повод на тигана. Майка ми го наследила от нейната майка и ми го подари, когато заминах да уча в колеж.
— Обзалагам се, че й е липсвал.
— Не задълго. — Харди ровеше в яйцата си с вилицата. — Моите старци загинаха и двамата още през първата ми година в колежа. Самолетна катастрофа.
— Много съжалявам. Не знаех.
— Е, оттогава мина много време. Вече съм го преодолял.
Ву притвори очи, борейки се с махмурлука, после бутна чинията си настрана.
— Наистина ли?
— До голяма степен. Понякога са ми нужни огромни усилия, за да си спомня дори как изглеждаха. А гласовете им съм забравил напълно. За това ми е мъчно най-много, щеше ми се да бях запазил някакъв спомен за гласовете им. Но понякога ги чувам.
— Мога ли да попитам колко време ви беше нужно? Имам предвид, докато отново се почувствате нормално?
— О, известно време. Със сигурност повече от четири месеца — Харди срещна погледа й.
Ву примижа няколко пъти.
— Не преставам да си втълпявам, че трябваше да направя нещо. Нещо, което баща ми би одобрил.
— Не одобряваше ли, че си станала адвокат?
— Не знам. Мисля, че по-скоро не одобряваше начина, по който живея, нали разбирате.
— Не. Не разбирам.
— Искам да кажа, че съм почти на трийсет, неомъжена, без деца. О, Боже, как ме боли. — Тя притисна пръсти към слепоочията си. — А най-голямата ирония е, че една от причините да следвам право беше да му доставя удоволствие. Мислех си, че ако не харесва мен, поне може да се гордее с постиженията ми. Но изглежда, че за него това нямаше никакво значение.
— Откъде знаеш, че не те е харесвал?
— Може би защото много приличах на мама. Тя го напусна — всъщност напусна двама ни — когато бях на тринайсет. Заради друг, с когото също се разведе година по-късно. После имаше още няколко връзки. — Тя притихна, отново притисна слепоочията си и мъчително си пое дъх.
— Изяж си яйцата — каза Харди. — Няма нищо по-лошо от студени яйца. Майка ти жива ли е още?
Ву сложи една хапка в устата си и поклати глава.
— Не. Почина преди десетина години от емфизема, но всъщност толкова отдавна не я бях виждала, че смъртта й не ме разстрои особено, макар сигурно да звучи жестоко. Обаче татко… — Тя преглътна, отхапа от хляба и пийна малко шоколад. — О, божичко.
Харди я почака да се нахрани и да събере сили.
— Татко съжаляваше, че не си е взел за съпруга чистокръвна китайка. Вместо това се оженил за мама, чернокожа жена, която семейството му веднага намразило. И ето че се появявам аз, досущ като нея, поне по цвят…
— Тя млъкна. — Не че не се опитваше да бъде мил с мен, но човек усеща, когато родителите му не го обичат. С нищо не можеш да им угодиш. Предполагам, че ми писна да се старая да му се харесам и да не получавам нищо в замяна, затова му се разсърдих, а после… — Ву избърса с пръст невидима сълза. — После умря, преди да успея да оправя нещата. — Поклати глава. — Съжалявам, нямах намерение да ви товаря с историята си.
— Няма нищо. Знаех си, че нещо те тревожи. Самият факт, че си загубила баща си, е достатъчно тъжен. А това допълнително бреме… Защо не си вземеш малко отпуска, докато нещата се уталожат?
— Отпуска ли? Не, за Бога. Само работата ми помага да не полудея.
— Въобразяваш си, че като си толкова заета, не се налага да мислиш за личния си живот?
Тя понечи да отговори нещо, после бутна стола си назад и се загърна по-плътно в халата. Наведе глава и започна да я клати бавно — отляво надясно и отдясно наляво.
Те останаха край масата, като отместиха съдовете настрана. Нескуикът, който повторно си бяха сипали, изстиваше в чашите пред тях.
Харди не искаше точно сега да усилва мъката на Ву, като критикува работата й по случая Андрю Бартлет, но тя сама засегна темата, буквално засипвайки го с порой от думи. Радвала се, че натрила носа на Бранд и разиграла Боскачи. Тези арогантни мъже се уверили, че може да е равностоен противник.
— Все пак трябваше да си сигурна как ще пледира Андрю, преди изобщо да започнеш преговори с Боскачи.
— Знам. Сега го осъзнавам. Но някак ми се изплъзна в суматохата. А и не можех да си представя, че като види доказателствата, Андрю няма да се пречупи и да разбере, че ще загуби.
— Освен ако за него доказателствата не са били от такова значение.
— Но доказателствата винаги са от значение.
— Не. Не винаги. Спомни си някои известни прецеденти от съдебната практика. Ами Марк Доуър, знаменития случай на Уес? Питай го дали въпросът е бил в доказателствата. Не, въпросът е бил в страстната всеотдайност на защитата. Външната страна на нещата.
— Но нямаш нужда от такава защита, ако ти е предоставен изход. Андрю имаше изход.
— И ти наричаш това изход? Осемгодишна присъда?
Тя зае отбранителна позиция.
— Другите алтернативи бяха прекалено рисковани. Все още вярвам, че е лудост да го оставим да отиде на процес.
— Не и ако е невинен.
