Адвокати на защитата

Ву затвори очи и докосна с пръсти миглите си.

— Моля ви, сър. Не започвайте и вие. Работата не е дали го е извършил или не. Работата е дали биха успели да го докажат. А те вероятно биха успели, защото той най-вероятно е виновен.

Харди подскочи.

— Аха! Ти каза „най-вероятно“. Най-после. Заглождите съмнение.

Ву поклати глава.

— Не съвсем. Във всеки случай не съмнение, което да почива на разумни основания. И недостатъчно голямо съмнение, за да заложа живота му на карта.

— Което ни връща на изходната точка. Добре — каза Харди. — Дори да приемем, че е виновен. Какво друго знаеш за него? В личен план?

— При цялото ми уважение, на кого му пука? Въпросът не е кой е, а какво е направил.

— Не, понякога е важно кой е. Кого виждат насреща си съдебните заседатели. Ако можеш да ги убедиш, че е човек, който не би убил и муха, те никога не биха повярвали, че е отнел човешки живот. Или ако успееш да изнамериш достатъчно основателна причина…

— Става дума за ревност, сър. Диз. Имам предвид, в онзи миг причината му е изглеждала достатъчно основателна, но никое жури на света, дори в Сан Франциско, няма да я окачестви като такава и да го оправдае. Не тръгваш да убиваш хората, които ревнуваш.

— Добре. Ами домашният му живот?

— Разглезен богат хлапак. Няма за какво да се хванеш.

— Но изоставен от родния си баща преди много години, нали? И потиснат от този факт. Не спомена ли нещо за терапия за овладяване на гнева? Ако е извършил убийствата, то е, защото не е можел да се контролира. Самата ти си била изоставена от майка си. Сигурно си способна достатъчно убедително да опишеш на съдебните заседатели какво е гняв. — Харди като че ли едва сега забеляза чашата си с шоколад, надигна я към устните си и направи гримаса. — Вземи случая Дан Уайт. Един прекрасен следобед се вмъкнал в общината и застрелял кмета и един градски съветник, а журито, съставено от негови подобия, буквално го пуснало да си ходи с аргумента, че същата сутрин бил изял прекалено много шоколадови десертчета „Туинки“.

— Не го пуснало да си ходи.

— Все едно, минал с по-малка присъда от осемте години, които Андрю не иска да излежи по никакъв начин. Моето мнение е, че 707 ти предоставя добра възможност да проучиш какво биха казали свидетелите на един евентуален процес…

Тя го прекъсна.

— Как бих могла? Процедурата не се отнася за доказателства, а…

— Ву. Чуй ме. Отнася се за каквото ти поискаш. Ти си в правото си да представиш свидетели, за да се определи до каква степен Андрю подлежи на превъзпитание в системата за непълнолетни. Съдията не може да ти попречи да призовеш когото ти решиш. Няма да допусне тази грешка и да ти даде повод да обжалваш. И така, ще призовеш най-добрия приятел на Андрю. Ще призовеш онзи човек, който го е идентифицирал в процедурата за разпознаване. Ще призовеш училищния му директор, терапевта му, родителите му, сестра му. Ще се опиташ да разбереш какво е станало с Андрю. Не само през онази нощ, а изобщо. Ти не знаеш какво се е случило онази нощ. Андрю също не знае. Той не е бил там по време на убийствата! Как би могъл да знае? По дяволите, та той се е обадил на полицията! Защо му е било да го прави? — Харди се облегна, скръсти ръце и се подсмихна. — С риск да прозвуча като Дейвид Фрийман, ще ти кажа, че би могла истински да се позабавляваш с този случай.

Той се наведе напред, изведнъж придобил напрегнат и съсредоточен израз.

— Но трябва да се ангажираш, Ву. Дали в действителност е виновен или не, твоята работа е да го измъкнеш, като се възползваш от всяка вратичка в закона, която успееш да намериш. Ако те беше послушал и си беше признал — чудесно, щеше да му издействаш сделката. Но той не го направи. Запита ли се защо?

— Сигурно си е мислел, че ще му се размине.

— И защо да си го мисли пред лицето на всички доказателства, събрани срещу него? Да не би да е глупав? Да не би да си е въобразявал, че съдебните заседатели все някак ще го оправдаят?

— Не, не мисля, че е глупав.

— Тогава? Възможно ли е да е смятал, че понеже е невинен, системата непременно ще работи в негова полза? Има ли изобщо такава вероятност?

— Ако е така, той просто е момче без късмет.

— Съгласен съм. И какво означава това без късмет?

Тя се намръщи и сви рамене.

— Предавам се, какво означава?

— Означава, че някой друг е убил жертвите.

Тя извъртя очи към тавана.

— Този прословут друг. Но…

— Не го казвай. Не е нужно да има такъв човек. Просто трябва да поднесеш някаква правдоподобна история на съдебните заседатели като алтернатива. Да вземем например учителя. Как му беше името?

— Муни.

— Добре, Муни е имал друга приятелка, преди да се появи тази… Лора, нали?

— Да, Лора.

— Така. Значи тази друга приятелка също може да е ревнувала. Да е ревнувала колкото Андрю. И на свой ред да го е споделила със своя близка приятелка. И гледай ти, нейният баща също притежава пистолет и тя също няма алиби за онази нощ. — Ву понечи да отговори, но Харди я спря. — Не казвам, че е станало така. Но има нещо, гарантирам ти. Винаги има нещо. — Той замълча и я погледна право в лицето. — Във всеки случай, Ву, аз смятам да проуча тъкмо това.

Отне й една минута да осмисли чутото. После изправи рязко гръб.

— Вие ли? Какво искате да кажете?

— Аз, твоят шеф. Ще бъда втори адвокат по делото.

— Но…

— Страхувам се, че няма никакво „но“.

Челюстта на Ву увисна. Тя преглътна тежко, сведе и отново вдигна поглед.

— Ако смятате, че не мога да се справя с тази работа, защо направо не ме уволните?

— Не. Макар че, честно казано, обсъждахме и тази възможност. Нали осъзнаваш, че всяко твое решение до момента относно клиента ти се оказваше погрешно? Че в значителна степен компрометира репутацията на фирмата?

Тя кимна, неспособна да отрече. Остави я за минута да свикне с новата сурова действителност, после се опита да я смекчи малко.

— Всеки допуска грешки, Ейми. Всеки. Не искаме фирмата да те загуби. Освен това аз също нося вина. И аз не си свърших работата както трябва.

— Каква работа?

— Да те наблюдавам. Да те посъветвам още в първия момент да не сключваш сделката. И после да не те оставям да продължиш. Искаш ли още? Мога да продължа да изброявам, повярвай ми. Но сега и на двама ни се предоставя шанс да поправим грешките си. — Той се наведе към нея. — Слушай, като отхвърли петицията, Андрю всъщност ни даде ясно да разберем, че не го е извършил. Иска ми се да вярвам, че все още можем да измъкнем това хлапе.

— Вие и аз? Заедно?

— Да.

— Да постигнем оправдателна присъда?

— Защо не. Понякога се случва. Ти се подготви за 707 — опиши какъв човек е Андрю, докажи, че е страдал от временна невменяемост, имал е отвратително детство или пък е получил органично мозъчно увреждане вследствие на неправилно поставена зъбна шина. Или пък че, ако е изпаднал в неконтролируема ярост, мястото му е в някоя терапевтична програма, а не в затвора. Аз на свой ред ще се опитам да скалъпя