— Мисля, че вече ти се извиних за това, но ако не съм, отново ти поднасям най-тържествено своите извинения.
— Искам и аз да говоря с нея. В най-скоро време. Да запиша показанията й на лента.
— Тя без съмнение ще бъде очарована да ти сътрудничи всячески. Да не би господин Бранд да я обвинява в убийство? Посочи ли някакъв мотив?
— Не. Той дори не знаел, че тя го е открила, докато Трея не му казала. Но когато разбрах за скандала, поразпитах из палатата. Някои хора са чули Алън да крещи след нея в коридора. Това било няколко часа, преди да го убият.
— Сигурно е вярно. Но ти гарантирам, че напразно си губиш времето. Ву не е убила Алън, Ейб. Тя ли е най-вероятният ти заподозрян?
Глицки се облегна и кръстоса крака.
— Все още не разполагаме с нищо. Никакви улики на местопрестъплението с изключение на куршума, прекалено деформиран, за да може да бъде сравнен, дори с помощта на компютъра. Не че имаме с какво да го сравняваме. Нито помен от гилза. Един свидетел казва, че май някаква кола потеглила от паркинга точно преди да се стъмни, но дори не си спомня цвета й.
— Ами семейството на Алън?
— Какво за него? В момента съпругата е на успокоителни. Кларънс й съобщил новината и тя припаднала. Две деца, на осем и на десет. Всички са съсипани.
След кратка пауза Харди попита:
— Над какво работеше той?
— Само едно активно дело. За убийство. — На въпросителния поглед на Харди Глицки поясни. — Откакто стана главен помощник-прокурор, прехвърляше повечето дела на подчинените си.
— И какво беше това убийство?
— Нали си спомняш — оня старец Матюсън, дето отровил съпругата си, а после и себе си, но по чудо оживял?
Важното обаче е, че около този случай няма свидетели, които биха пожелали смъртта му. Иначе, през всички тези години Алън е допринесъл за осъждането на хиляди хора. Но нали знаеш, никога не обвиняват прокурора. Той просто си върши работата.
— Почти никога.
Неохотно кимване.
— Знам. Така или иначе, ще разровим всичко.
— Тогава все ще откриете нещо.
— Да се надяваме — каза Глицки. — Макар че навярно само ще си изгубим времето, би ли казал на госпожица Ву, че искаме да говорим с нея? Можеш ли да го уредиш?
— Вероятно. Наистина я оставих до палатата преди един час, за да си прибере колата. Имаше намерение да се прибере след това вкъщи и да поспи, но може и да те очаква пред кабинета ти с надеждата да си побъбри с августейшата ти особа. Макар че на твое място първо бих поразпитал в бара на Лу Гърка. Със сигурно е била атракцията на вечерта снощи. Хората трябва да са я запомнили.
— Не се съмнявам. Мислиш ли, че може да е политическо убийство?
Харди сви устни.
— Не знам, Ейб. Едва ли. Кампанията дори още не е започнала, пък и ако трябва да се убива някого, по-логично е да е кандидата, а не евентуалния организатор на кампанията, не смяташ ли? — Той остави чашата си и погледна Глицки. — Но няма физически улики, така ли?
— Един сплескан куршум.
— Някога искало ли ти се е да изпсуваш, ей така, от сърце?
Глицки стана, бръсна някаква въображаема прашинка от униформата си и отвърна.
— През цялото време, Диз. През цялото шибано време.
Светлото полирано дърво на вратата към стария кабинет на Харди на горния етаж беше облепено цялото с пъстри стикери: „Убий телевизора си“, „Бъди любезен за разнообразие“, „Нямаше ли да бъде страхотно, ако училищата имаха всичко, от което се нуждаят, и правителството трябваше на организира продажба на курабийки, за да построи бомба?“, „Подкрепете правата на белите мечки“, „Иисус идва и олеле, Боже, колко е кисел!“ Може би имаше още двайсетина от този сорт, всички в унисон с колекцията на Уес Фарел от тишъртки.
Не за първи път, когато гледаше този паметник на Първата поправка в защита свободата на словото и на изразяването, Харди се питаше дали бяха постъпили умно, като взеха Фарел за старши партньор във фирмата. Навремето, когато бизнесът им прохождаше, този ход изглеждаше оправдан, Фарел бе извървял трудния път на адвокатската професия, поемайки един сърцераздирателен случай след друг, често безплатно, дори когато сам беше на ръба на банкрута.
Но едва ли не напук на себе си, бе успял да си изгради солидна практика, занимаваща се предимно с имуществени дела. Освен това беше състрадателен. Помагаше на клиентите си, грижеше се за тях, черпеше мотивация от техните интереси. В редица случаи, като се оставеше настрана повърхностната липса на професионализъм, той бе дори перфектният адвокат. Обличаше се добре в съда, съобразяваше се със съдиите и уважаваше съсловието на чиновниците. И не ще и дума, че си тежеше на мястото във фирмата.
Но ако Филис смяташе, че Харди се разминава леко с представите за адвокат, то според нея Фарел направо беше луд, макар че благодарение на добрите му обноски още не бе имала повод да го захапе. И за щастие на Уес, а може би и на цялата фирма, работният периметър на Филис се ограничаваше с рецепцията и краткото разстояние до дамската тоалетна. Тя се хранеше и прекарваше почивките си на стола си в преддверието, заобиколена от своите телефони и ниския полиран махагонов шкаф, който Фрийман беше поръчал за нея още през 1985 година, когато беше купил и реновирал сградата.
Доколкото беше известно на Харди, Филис никога не бе изкачвала четиринайсетте стъпала до стария му офис, сега владение на Фарел. Беше сигурен, че ако го бе направила, щяха да разберат, защото с положителност щеше да се разпищи от ужас, преди да умре намясто от покруса и унижение.
Харди чу Фарел да разговаря по телефона. Почука веднъж и отвори вратата. Беше прекарал на това място повече от десетилетие и преместването му го накара най-малкото да се почувства странно, ако не и потиснат. Беше пожертвал старото си писалище, металните си шкафове за папки, гарнитурата от изкуствена кожа. Беше се върнал още веднъж, след като нещата му бяха разчистени, и, застанал насред празната стая, обърна нова страница в живота си.
Сега, с мебелите на Фарел, кабинетът до голяма степен отразяваше характера на новия си стопанин. Първата промяна — бюрото — беше толкова фундаментална, че Харди остана поразен. За него мястото на едно бюро беше в средата на стаята, обърнато към вратата. Беше подиумът, от който човек ръководеше бизнеса си. Създаваше чувство за дистанция или етикет. А основното му предназначение беше да побира нещата, нужни за работата ти. Фарел явно не мислеше така. Неговото бюро беше разположено в един от ъглите, под прозорците с изглед към Сътър Стрийт. Зад него имаше стол, на който Фарел почти не се задържаше. В момента столът, както и повърхността на бюрото, бяха отрупани с безразборно нахвърлени книжа — папки, писма, някои от тях неотворени, бележници, вестници и какво ли не още.
Така се отваряше доста голямо пространство, което Фарел беше превърнал в един вид всекидневна. Когато Харди влезе, той се бе изтегнал на едно от канапетата от зелената си гарнитура, свалил вратовръзката и обувките си. Огромното каучуково дърво в един от ъглите разстилаше листата си върху облегалката на въртящия се стол. В друг ъгъл, кацнал върху бамбукова масичка за списания, имаше малък телевизор. На стената, където по-рано Харди държеше мишената си за стрелички, Фарел беше монтирал малък баскетболен кош. Край барплота, зад канапето имаше достатъчно място, за да могат четирима души спокойно да играят на джагито. На стената до бюрото Фарел имаше навик да използва амбалажна хартия, върху която чертаеше диаграми, проследяващи развитието на различните му дела. Фарел му направи знак да почака една минута. Харди заобиколи канапето, вдигна от земята две топки и се прицели в коша веднъж, втори път. След малко Фарел се сбогува с човека на другия край на линията и се обърна към Харди.
— Какво има? Давай накратко, защото очаквам клиент след десет минути.
— Значи си разтребил за него?
