Подобна стратегия обаче криеше и известни опасности. Подобен разширен обсег представляваше злоупотреба с авторитета на призовката и Харди можеше да си докара дори порицание от щатската адвокатска колегия, обвинение в незачитане, насочено към самия него, но той вече отхвърляше подобни съображения. Ако стратегията му се провали, незачитането щеше да му бъде последна грижа.
И най-сетне към девет и нещо дори и Фримън си събра чукалата и си тръгна, оставяйки го сам в кантората му на горния етаж с разпилените отпреде му страници, със скован от важността на взетото решение, от неосъществимостта на набелязаното разум.
Собствените му думи, отправени към Глицки, не му даваха мира. Преди да ги изрече, беше ги използвал да убеди сам себе си и им вярваше безусловно. Толкова бе логично, че нямаше как да не е вярно: Грифин е разследвал убийството на Брий и е бил убит. Както и Канета. Следователно всички те бяха свързани по някакъв начин.
Ами ако не бяха?
Ами ако Карл Грифин, ровичкайки се по обичая си в живота на другите, се е натъкнал на неприятна истина за последния човек, който според записките му го е видял жив — Бакстър Торн? Ами ако Фил Канета, натъквайки се на тандема Торн-Валънс, след като си бе тръгнал от Харди и Фримън в събота през нощта, е хукнал сам да гони славата — да отведе убиеца на полицай на всичките ония чиновничета в отдел „Убийства“? И го е подценил?
Торн.
Опасен, решителен, ненатрапчиво самоуверен човек на действието, вече въоръжен с пистолета на Грифин, с повишена възбудимост от подпалването на къщата му. Или пък е станало, когато след убийството на Канета се е почувствал направо непобедим?
Но тогава, разбира се, оставаше Брий. И съвсем друг убиец.
Гостите на Дейвид Глен започваха да пристигат. Каза, че искал да помогне на Харди за 902, но не можел току-така да го пусне в апартамент на наемател. За такова нещо можели да го уволнят. Защо Харди не доведял лейтенанта или не донесял разрешение, както миналия път?
Но ето че пак — осъзна мъчително адвокатът — не можеше да се обърне към Глицки. И причината бе по-лична, по-непреодолима, от всичко, на което вероятно би се натъкнал.
Причината бе Франи.
Ако Рита Браунинг — невидимата Рита Браунинг — бе още една от самоличностите в кредитните карти на Рон Бомонт, ако в края на краищата Грифин е открил часовника „Мовадо“ в 902, а не в апартамента на Брий…
Не биваше да допуска Глицки да се добере до Рон. Можеше да мине и без арест, и без полицейски разпит. Защото ако Рон продължи да отрича каквото и да било свое участие в убийството — а почти нямаше съмнение, че той точно така ще направи, — Франи все така ще му вярва. И дори по-лошо: тя ще вярва и че правораздавателната система е предала Рон. Приятелят й я бе предал.
Съпругът й също.
И ако все пак Рон е убил Брий, Глицки изобщо не можеше да му помогне — неговото участие бе изключено.
Рон ще трябва да го заяви сам. Пред Франи. Пред целия съд.
Трябваше да тръгва, да види децата, да се увери, че Касандра е на сигурно място. Отпуснат, почти излегнат на дивана, вдигна дясната си ръка пред очите, за да се предпази от осветлението. Лявата му ръка напипа снимките, които Глицки му бе оставил — ясни фотоси в едър план на предметите под задната седалка в колата на Карл Грифин. А после идваха и документите: докладът от аутопсията на Канета,
Насили се да стане, отнесе материалите на бюрото си и отиде в края на коридора да наплиска лицето си. Когато се върна, постоя един миг в нерешителност: изобщо не бе в състояние да анализира каквато и да е част от тях. Какъв смисъл имаше да се захваща?
Но сам знаеше, че го изкушава дяволът.
Ето защо започна, но след бърз оглед осъзна, че в момента не бе подготвен да схване каквото и да е от снимките на боклуците, обвивките от храна и чипс, намерени под седалката в колата на Грифин. Щеше да опита пак утре сутрин, но не очакваше нищо. Вместо това се зае със записите и постави една от микрокасетите в портативния си магнетофон.
Изслуша разбираемо подразнения, но в крайна сметка приел да съдейства Джим Пиърс, който разговаряше в кабинета си с Тайлър Коулман — за пореден път. Следваха Глицки, Харди, Кери и Валънс от снощи.
Осъзна, че този случай — а може би случаи? — навярно е влязъл под кожата и на Глицки. Лейтенантът спешно бе поискал копия от всичко, което бе връчил на Харди, и бе висял на главата на хората си, докато не се увери, че всичко е изпълнено.
И най-вече от аутопсията на Канета. Моргата се пукаше по шевовете от трупове, но следователят по смъртните случаи бе започнал с Канета. Адвокатът мрачно съобрази, че това може би в крайна сметка не се дължи на влиянието на Глицки, а е последна проява на почит към полицай, загинал при изпълнение на служебните си задължения.
Занимаваше се с материалите вече час и ефектът от наплискването със студена вода отдавна се бе изпарил. И в момента пред очите му се намираше протоколът от аутопсията на Фил Канета. Входни рани, изходни рани. Обля го нова вълна от преумора и той затвори очи, за да се предпази от нея.
И от още една мъчителна истина: ако не бе наел Канета, човекът щеше да е жив. Образът му изплува пред очите на адвоката: само преди два дни Канета се наслаждаваше до немай-къде на сандвича си с мортадела, на пурата си в събота вечерта в кантората на Фримън. Сержантът бе толкова жизнен — изцяло отдаден на вкусовете си, подвластен на любовни бури, спъвани от задълженията му, съвсем като Харди, а ето че за един само ден се бе превърнал в прах.
Дрехи. Барутни обгаряния. Редом с медицинските и химични анализи на съставките от захари, скорбяла и въглероди, някой от службата за разследване на смъртните случаи — може би по искане на Глицки — бе записал в полето на достъпен за непрофесионалисти език стомашното съдържание на Канета. Храна на ченге. Последният му бургер с кафе и десерт: шоколад, телешко, картофи, бадеми, хляб, туршия. Харди го прегледа и продължи със съдържанието на алкохол и никотин в кръвта…
Притвори очи и отново видя лицето на Канета на пейката на площад „Уошингтън“ със светнали от спомена за Брий Бомонт очи, с простичката наслада от вкусния сандвич.
Стига, стига, стига.
Прелисти напосоки оставащата купчина, която сякаш нямаше край. Кабинетът като че ли се сви и той пак затвори очи — само за миг. Стресна се, осъзнал, че навярно е задрямал. Ала не биваше да спира. Все още не знаеше…
Франи все така в затвора…
Обърна нова страница, мъчейки се да се съсредоточи. Нямаше смисъл. Едва различаваше буквите, а онези, които успяваше да различи, съставяха думи, чието значение му убягваше.
Част четвърта
37
Кафето имаше вкус на терпентин. Седнал до кухненската маса, изкъпан, избръснат и облечен, той си сипа още захар и разгърна сутрешния вестник.
Беше шест часът. Снощи се прибра у Кокранови малко след единайсет. И трите деца, както и възрастните, още не си бяха легнали. Въпреки донасящия се от спалнята кикот, настроението в къщата бе не по-ведро, отколкото в операционна.
Към два часа, след пет все по-строги посещения от страна на възрастните, децата престанаха да вдигат шум. Харди, легнал на дивана в дневната, чу часовникът да бие още два пъти, преди да заспи.
