— За идиот ли ме вземаш? Нали щеше да им събереш багажа и да изчезнеш, още преди да дойда тук днес сутринта! — Замълча. — Ето какво си помислих, така че не ме ругай. Направих каквото трябваше. Дъщеря ти е на сигурно място.
— Като изключим травмата, която ти…
— Няма такова нещо. Тя дори няма да научи какво се е случило. Стига да не ме принудиш да й кажа.
Господинът в италианския костюм пристъпи няколко крачки и другият го последва.
— Аз съм единствения ти приятел. Не си ли го проумял досега? Никой с пръст няма да те докосне, докато не разкажеш историята си.
Мъжът в италианския костюм се извъртя.
— А после?
— А после, ако кажеш истината, няма за какво да се безпокоиш.
—
Настъпи продължително мълчание. Най-после раираният слезе от тротоара и отиде до шофьорската врата на една хонда, последен модел.
— Качвай се в колата.
До заседанието, обявено от съдия Мариан Брон за девет и половина, оставаше цял час и Харди не искаше да изпитва късмета си, влизайки в Съдебната палата. Ако той и затворникът му налетят на Скот Рандъл или Шарън Прат, бе абсолютно сигурно, че те ще успеят по някакъв начин да го предадат на полицията. А Харди щеше да е напълно безсилен да ги възпре, ако предизвикат предварително съдебно заседание под чието и да било ръководство.
В „При Лу Гърка“ бе здрачно и достатъчно уединено. Малцина, а може би и нито един от сутрешните пиячи щяха да вдигнат поглед и да ги разпознаят. Повечето от тях си имаха лични, по-безразсъдни ангажименти, щом са се озовали тук в този час, а един от тях — Дейвид Фримън — работеше. Седеше на последния стол в края на бара, както се бяха разбрали двамата с Харди предишната вечер.
Две димящи чаши кафе стояха недокоснати на масата между Рон и адвоката.
— Рита Браунинг ли? Кой ти каза това име? — Рон клатеше глава, видимо озадачен. Седеше с лице към стената в най-отдалеченото от вратата сепаре. — Не.
Харди бе седнал срещу него, за да вижда всички, които влизат.
— Значи искаш да ти повярвам, че то не е едно от имената на кредитните ти карти?
— Все ми е едно дали ще повярваш, но е така. Рита Браунинг ли? — Положението изобщо не бе комично, но Рон се усмихна. — Виж, може и да не съм най-мускулестият тип на света, но наистина ли смяташ, че бих могъл да мина за Рита Браунинг?
Харди трябваше да признае, че доводът му е разумен.
Рон го допълни:
— И за какво бих могъл да го използвам?
— За да плащаш ипотеката на друг апартамент в сградата.
На лицето му се изписа явно и истинско объркване.
— На кой?
— На деветстотин и втори.
Рон се замисли за миг и накрая се пресегна за едното кафе и го взе.
— И защо ми е още един апартамент в сградата?
Умен въпрос, но Харди бе сигурен, че и отговорът си го бива.
— Ако възникне трудност, каквато преживяваш в момента, да разполагаш с жилище, в което да се укриваш известно време и да прибереш там децата, докато успеете да се преместите.
— Е, както сам казваш, сблъсквам се с точно такава трудност. Както си забелязал, не съм ги отвел там. Това нищо ли не ти говори?
На Харди му бе неприятно да се съгласи, но така си беше.
— Кълна се в Бога. Никога не съм чувал за Рита Браунинг. Тя ли е собственик на деветстотин и втори?
— Възможно е. Така пише на пощенската кутия и на табелките. Дейвид Глен, домоуправителят ви, твърди, че никога не я е виждал.
— Тя откога живее там?
— От пет години, всъщност настанила се е няколко месеца преди вас.
— Дейвид постъпи, след като се нанесохме — сговорчиво отвърна Рон. — Май около две години по- късно. Според мен е напълно възможно да не я е виждал…
— Тя си изплаща ипотеката всеки януари.
— За годината ли? — Рон замълча, за да помисли. — Смяташ, че съм плащал за два апартамента в една и съща сграда цели пет години, така ли?
— Да кажем, че не вярвам Рита Браунинг да съществува. Всичките ти фалшиви имена са с инициали Р. Б.
— Да, но ще ти кажа нещо за тези сметки, за тези кредитни лимити. Ако си ги проучвал, вече си разбрал, че никога не съм им правил баланс. Държах ги в случай, че нещата тръгнат на зле. Като спасителен пояс за трийсетина, а може би и за четирийсет и пет дни, за да имам време да се установя другаде. Това е. Все пак само от любопитство щете попитам как, за Бога, се добра до тях?
— Благодарение досието на Брий в „Калоко“. Някой оттам ги е изпратил на Областната прокуратура, за да изглежда, сякаш си предвидил какво ще стане и си замислил бягството си. — Харди забеляза реакцията на Рон — непресторена уплаха. — В онези документи никъде не се натъкнах на името Рита Браунинг, така е. Но ми се струва, че в деветстотин и втори не живее никой.
— Можеш ли да го установиш? Някой проверявал ли е?
— В крайна сметка, да. Стига да издействат заповед. Могат да преобърнат жилището и да извадят късмет, ако точно там Брий… ако там е станало. Но това ще отнеме време — Харди хвърли поглед на часовника си, — а точно сега го нямаме. След четирийсет и пет минути ще сме в съда.
Рон повъртя чашата си с кафе. Погледът му срещна очите на Харди.
— Брий — произнесе той.
— И аз така мисля.
— Тя откри сметките ми. Нищо по-просто от това да открие и своя.
— Дори ако не е била срещу кредитна карта ли?
Рон вдигна рамене.
— То е почти едно и също. С фалшиви данни, под друга самоличност. Какво по-лесно, особено ако основната ти сметка идва от милиардерска мултинационална компания като „Калоко“. Банките се редят на опашка, само и само да ти помогнат.
— Но за какво й е трябвал друг апартамент?
Отговорът хрумна едновременно и на двамата, докато Рон го произнасяше:
— За любов.
— Мъже ли е приемала там?
— Защо не? Като си помисля, идеално е — дискретно, наблизо, никакви разправии…
— Но за да се изплаща ипотека, някъде трябва да има налични пари. Брий печелеше ли достатъчно…
Рон изрече „Не“, преди Харди да е довършил.
— До тази година печелеше много, но недостатъчно за такъв разход.
— Колко би струвало?
— В нашата сграда апартаментите с една спалня вървят по четиристотин и петдесет хиляди. Нашето жилище струваше седемстотин и петдесет.
Харди подсвирна.
— На мен ли го казваш? Парите, които тя получаваше, едва стигаха, за да живеем прилично. — Подвоуми се. — А след като напусна „Калоко“… — Той замълча, печелейки време, като отпи от кафето. — Трябва да знаеш. Може би и вече си наясно. Щеше да ни се наложи да се местим.
