Снимките не изглеждаха толкова стряскащи на сутринта — тези предмети под задната седалка на Грифин в контрастни цветове. Опаковка от фруктова дъвка. Два билета. Пластмасово пликче за закуски с трохи в него. Квитанция от Централния гараж с дата 22.07.1995 — отпреди три години! Монети с обща стойност долар и трийсет и два цента. „Бадемова радост“ — Харди се обзалагаше, че сигурно вече е доста е изсъхнал.
Насили се да продължи, но все повече се убеждаваше, че няма да открие нищо. Просто боклукчийско кошче. Прелисти фотографиите — все същото: пак материали от каросерията на колата. Позлатена обвивка със следи от шоколад — пак сладкиши. Няколко пластмасови капачки от чаши с кафе и безалкохолни напитки. Люспи от слънчогледови семки.
Глицки предвидливо бе прибавил и копие от доклада за аутопсията на Грифин, както и окончателен опис на личните му принадлежности: връзка ключове, джобно ножче на швейцарската армия, половин пакет животоспасяващи материали, две химикалки, празна пластмасова чантичка за закуски.
На Харди всичко това не му говореше нищо. Пък и бе напълно убеден, че в лабораторията бяха изследвали всички предмети за отпечатъци от пръсти, мазнини, секреции и ги бяха подложили на всевъзможните тестове, които се провеждат, за да се открият или елиминират заподозрени.
Следващите страници съдържаха същите сведения за Фил Канета и колата му и той се оказа много по- взискателен към себе си от Карл Грифин, доколкото изобщо имаше нещо за гледане.
Ребека подаде глава откъм кухненската врата и засия в усмивка.
— А, ето те и теб. Много се радвам, че още си тук. — Приближи, целуна го по бузата и се сгуши в него.
Той също я целуна.
— И аз се радвам, че още съм тук. Къде е Касандра?
Тя остана притисната към него.
— Забравила е да си вземе дрехи, но аз й казах, че може да вземе от моите. Искаше да се убеди, че ти нямаш нищо против.
— Разбира се, че нямам.
— Тя ще ходи ли на училище? Защото е отсъствала няколко дни, нали знаеш. — Ребека снижи глас. — Според мен е малко нервна.
— Защо? Училището ли й липсва?
Дъщеричката му поклати глава.
— Безпокои се, че ще й се наложи да се мести. Каза, че ти им помагаш, но все пак се тревожи.
— Тя ли ти каза?
— Татко — отвърна Ребека сериозно, — ние си казваме всичко. Тя е
Харди кимна.
— Вчера се запознах с нея. Изглежда мила жена.
— Ами татко й защо е при нея, след като майка им е умряла само преди месец?
— Може да са приятели.
Изражението на Ребека бе съвсем възрастно и той чак се стресна.
— Татко, сигурна съм. Кас мисли, че те сигурно вече са имали връзка, още преди майка й да умре. Смята, че е ужасно.
— Ами…
Момичето зашепна настоятелно:
— Ти и мама си нямате други, нали?
Харди я притисна към себе си.
— Не, миличка. Само двамата сме си. Кълна ти се. И така ще си останем.
— Прекръсти се!
Той се прекръсти.
— Иначе да умра. — Потупа я. — А сега най-добре да й кажеш, че може да облече твоите дрехи, защото ще закъснеете за училище.
— О! — Тя едва ли не хукна да отнесе добрата новина.
Харди я проследи с очи как излиза от стаята. После сведе поглед към книжата на масата пред него. Небрежно прелисти аутопсията на Канета. Всички технически дреболии за насилствената смърт, както и при Грифин: степен на вкочаняване, телесна температура, стомашно съдържание, ъгъл на проникване на куршума. До болка познато и ужасно неприятно.
Събра книжата, хвърли ги в куфарчето си и го затвори. Стана, пое дълбоко дъх и се запъти към кухнята да се изправи лице в лице с децата.
Пристигнаха в „Меривейл“ няколко минути по-рано и Харди влезе без Касандра да обясни ситуацията на Тереза Уилсън. Излъга я, че очаква и е инструктиран да й предаде, че и двете деца на Бомонтови от утре започват да ходят на училище. След последната им среща господин Бомонт го бил наел за свой адвокат и те гледали Касандра, докато приключат последните юридически процедури.
Макс настанили при други приятели извън града и на следващия ден щял да дойде на училище. Адвокатът се извинявал за неудобството, бил й благодарен за търпението, но Рон се страхувал да не би полицията да си направи погрешни заключения — както станало със съпругата на Харди — и не искал да излага децата си на подобна травма и сътресение.
— Разбирам — отвърна му госпожа Уилсън в кабинета си. — И аз бих постъпила по същия начин. Между другото как е Франи, държи ли се? Четох, че може би днес щяла да излезе от… това положение.
Харди, готов да се номинира за Академичната награда за най-добър актьор, я уведоми, че бил разстроен от случилото се с жена му, но вече не се тревожел. Положението било овладяно.
— Отивам да я взема още сега — добави.
— Е, тогава не бива да ви задържам. На добър час.
Харди прекоси паркинга и спря до колата си. Пред училището все още спираха коли и от тях излизаха деца. Мъглата тази сутрин, съобрази той, е била безобидна и в небето дори се очертаваха изгледи за слънце. Различи групичка деца, застанали до стойката за велосипеди, а сред тях и дъщеря си. И Касандра Бомонт.
Скрита на видно място.
38
Обективният наблюдател би заключил, че двамата мъже, застанали на тротоара на улица „Църковна“, са колеги, обсъждащи някои досадни подробности по последната си сделка. И двамата бяха горе-долу на една възраст, в добра форма, облечени в традиционни делови костюми: единият с масленозелен, двуреден италиански костюм, а другият — с тъмносив, на тънки кафяви райета.
Но един по-близък поглед би разкрил нещо съвсем различно. Волевите, навярно дори хубави лица и на двамата издаваха напрежение и умора. А сделката не вървеше добре.
Чуйте:
— Искам да я видя.
— Едва след като дадеш показания.
— От къде на къде? Няма да дам показания, докато не я видя.
Раираният се усмихна студено.
— Изглежда забравяш, че тя все още е при мен. И всичко е честно и почтено. Спазарихме се. Такава е уговорката. Единствената възможна.
— Кучи син такъв!
— Така да е. Но поне почтен кучи син.
— Какво означава това?
— Че нито веднъж не те излъгах.
— Че аз да не би да съм те лъгал?
