Приключили са с него. На никого и през ум не му е минало да го заподозре, докато Франи не е споменала за малката им тайна. — Запрати един фъстък в устата си и сграбчи чашата си с чай. — Рандъл дори не му е поръчал да не напуска града. Може да са отишли на къмпинг. В „Дисниленд“. Знае ли човек? Майката току- що е умряла, Диз. Пощурявали са у дома. Къщата им се е струвала прокълната. Случват се такива работи. Какво става с Франи?
Харди поклати глава:
— Отказва да говори.
Глицки застина като натюрморт. След няколко мига счупи още един фъстък.
— Брон поотпусна ли въжето?
— Не.
Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Глицки разпери ръце:
— Ами…
Харди се изправи.
— Да не повярва човек, че всичко това наистина се случва.
Глицки бе загубил жена си преди няколко години — бе починала от рак. И това не бе за вярване. Кимна. Нямаше какво повече да си кажат.
9
В крайна сметка Харди грохна след Съдебната палата и затвора — от последното си обезсърчаващо и безрезултатно посещение при Франи. След това се беше отбил в кантората си да разбере дали Фримън е постигнал някакъв напредък и чакайки го да се върне от съда, бе подремнал. Когато се събуди след двучасовия сън на дивана в кабинета си, нищо не се бе променило.
Не можеше повече да бездейства. Трябваше да предизвика поне някакво събитие.
Глицки му обеща, че ще изпрати патрулна кола в „Меривейл“, за да опитат да получат някакви указания за евентуалното местонахождение на Рон Бомонт, но това нямаше да е достатъчно. Щяха да го включат в категорията на обичайните задачи — Харди се съмняваше дали Глицки изобщо ще изпрати инспектори от отдела си. Всяко униформено ченге можеше да получи сведенията и да ги предаде на по-старшите. „Е — реши Харди, — защо да чакам, след като мога да го направя и сам?“
Директорката на „Меривейл“ Тереза Уилсън бе делова, симпатична жена на около четирийсет и пет. Стана, когато Харди влезе в кабинета й. Ръкостискането й би изглеждало внушително, ако идваше от някой футболен защитник, а усмивката изпод ниско остриганата й къносана грива бе едновременно искрена и професионална и също толкова впечатляваща. Освен това не се скри зад бюрото си, а го посрещна до вратата и го заведе в малък кът, образуван от тапицирани столове.
— Господин Харди, надявам се посещението ви тук да не се дължи на лоши вести за жена ви? Заповядайте, седнете.
Същината на обяснението отне по-малко от минута. Възникнало било недоразумение около алибито на Рон Бомонт за сутринта, когато е загинала жена му, по някакъв начин Франи се е озовала в центъра му.
— Но това е ужасно! Надявам се, че върху нея не пада никакво подозрение!
— Засега поне няма такива признаци.
Госпожа Уилсън четеше репликите му между редовете.
— И колко ще продължи? Кога ще пуснат Франи от затвора?
Харди сви рамене, за да омаловажи драматизма на случилото се:
— В най-добрия случай ще я държат само няколко дни. Тя смята, че Рон Бомонт е заминал на палатка или нещо подобно с децата си и щом се върне и разбере какво я е сполетяло, ще се намеси и ще оправи тази бъркотия.
— Но вие не мислите така, нали?
— Не.
— Какво мислите вие?
— Не зная дали Рон е убил жена си, но според мен от полицейското разследване е усетил, че става напечено, и е решил да вземе децата си и да избяга.
— Но аз смятах… — Тя замълча.
Харди прочете мислите й.
— Благодарение на Франи алибито му е било непоклатимо, но времето на смъртта е разкрило допълнителни възможности. Решил е, че ще го арестуват. Поне такова е моето мнение. — Той се отпусна на облегалката. — Ето защо дойдох при вас.
Тя го погледна въпросително.
— Съзнавам, че навярно нямате право да давате каквито и да било сведения за учениците си, но се надявах, че сте в състояние да ме уверите, че греша.
— По какъв начин?
— Ами, да речем, ако през последните няколко дни децата на Бомонт са идвали на училище, ако Рон се е извинил някак… — Харди й се усмихна уморено. — Изглежда се е изнесъл от къщи, по всяка вероятност във вторник следобед. Ще ми се да разбера дали сте се чували с него оттогава.
Както и очакваше, тя се раздвояваше между неговия въпрос и задълженията си на директор.
— Рон Бомонт е прекрасен човек, господин Харди. Непрекъснато ни предлагаше услугите си. Наистина. Не мисля, че е замесен по какъвто и да било начин.
Но дилемата на Харди бе от друг характер. Трябваше да й придаде повече неотложност.
— Моля ви, госпожо Уилсън, нека сме наясно — не искам от вас да ми казвате къде е той, ако знаете. Освен това, ако предпазвате децата, добре, разбирам. Навярно им е тежко, каквото и да става. Но ако не сте чули нищо, според мен вероятността Рон да се укрива нараства или пък… — внезапно хрумнала му нова възможност — или му се е случило нещо. — Замълча, опрял лакти на коленете си с разперени длани. — Моля ви — повтори той, — ако не го намеря, Франи ще остане в затвора.
След мъчителна пауза госпожа Уилсън се изправи, отиде до бюрото си, пресегна се, грабна една папка, отвори я и извади лист хартия. Подвоуми се още един миг. После се върна при Харди и му подаде листа.
— Всъщност нямам право да обсъждам каквито и да е подробности от живота на децата без съгласието на родителите им, както вие, вярвам, сам разбирате.
Документът представляваше списък от около двайсетина имена под заглавието „Отсъствия“ и датата. До четири от имената имаше звездички и две от тях бяха на Бомонтови. А в кръгли скоби бе вписана цифрата 3, което Харди сметна за брой на отсъствията. В долния край на страницата под линия се обясняваше, че звездичката означава неизвинено отсъствие.
Госпожа Уилсън не знаела нищо. Децата изчезнали безследно.
— Не смятате, че нещо е сполетяло и тях с господин Бомонт, нали? Може би убиецът на съпругата му? … — По лицето й се изписа стреснато изражение при току-що изплувалата немислима вероятност. — Все пак не допускате, че в крайна сметка го е направил той, нали?
— Наистина се надявам да не е той, госпожо Уилсън. Нека не си го и помисляме, а?
Харди чакаше на тротоара пред „Меривейл“, когато звънецът би за края на училищните занятия. Винсънт се озова в колата едва ли не преди Харди да го забележи. Червенокос като майка си и луничав, той бе типично американско хлапе на десет години.
— Къде е мама сега? Защо си дошъл
Убеден беше, че синът му не се стремеше въпросът да прозвучи като обвинение, но фактът си е факт. По-добре бе да приключи с него, тъй като имаше чувството, че нещата ще се влошат, щом пристигне дъщеря му. Напоследък Ребека бе придобила впечатляващия навик да го притиска докрай и да държи на своето.
Докато караше към училището, беше решил да съобщи новината с присъщата си точност:
— Майка ви е в затвора.
В семейството му това звучеше привично, тъй като самият Харди често посещаваше клиенти, озовали се
