дела, бяха изострили присъщия на Харди цинизъм и го бяха превърнали в рязък и дълбок скептицизъм, отварящ празнота в обикновените човешки чувства, поне що се отнася до свързаното със закона. Макар да се бореше с него вкъщи и пред няколкото си близки приятели, установи, че вече не приема всичко за чиста монета. Взе да проявява недоверие към интересните разкази — в тях все се таеше нещо недоизказано.
Обясненията на Франи за поведението на Рон — ловкостта, с която променяше името си например; сполучливото отвличане на собствените му деца — само убедиха Харди, че си има работа с изключително умен и находчив престъпник. Който в най-добрия случай бе изиграл Франи, а в най-лошия бе сторил нещо къде-къде по-сериозно.
Толкова бе разгневен, че нямаше нужда да долива масло в огъня.
Бяха отседнали в хотел „Хилтън“ на летището. Харди бе наблюдавал същото и преди у хора, които бягат: първият инстинкт ги караше да се спотаят, изчаквайки удобен момент. Да останат наблизо. Да видят в каква посока ще поеме преследвачът и тогава да се изпарят в обратната.
Пети етаж, стая 523. На бравата висеше табелка „Не ме безпокойте“.
Харди погледна часовника си. Беше точно девет и шестнайсет. Иззад вратата се чуваше пуснат телевизор. Смях на запис.
Напипа пистолета на колана си, усети успокоителното му присъствие и го остави да си виси там. Почука.
След миг телевизорът млъкна. И зад вратата се възцари тишина. Почука повторно, изкушавайки се да извика: „Захаросани ядки“. Вместо това изчака, давайки на Рон възможност да отвори, когато намери за добре.
Рон Бомонт стоеше с пръст на устните, подканяйки децата си да не издават нито звук. Приближи до вратата на хотелската стая. Той също имаше пистолет, но неговият лежеше прибран в двойното дъно на един куфар.
Молеше се да не е полицията или пък полицаят да е само един. Тогава може би щеше да отвлече вниманието му за минутка, колкото да стигне до куфара и да направи неизбежното.
Харди почука още веднъж, този път по-силно.
— Рон! Отвори вратата!
Изчака още няколко мига. После иззад врата се чу суров глас:
— Опитваме се да спим.
Харди се приведе напред и произнесе с овладяна настойчивост:
— Аз съм Дизмъс Харди.
Най-сетне вратата се отвори, всъщност само се открехна. Рон бе угасил осветлението в стаята и бе оставил веригата. Харди едва сдържа порива си да приклещи рамото му с вратата и да махне веригата.
Разпери широко ръце. Никаква заплаха. Просто отвори вратата и нека поговорим.
Рон Бомонт се оказа хубав мъж, макар Харди да си го призна с неприязън. Волево, сухо лице и ясни кафяви очи над толкова изпъкващи над наболата му брада скули, та ти се струваше, че ако драснеш клечка кибрит на тях, тя ще се запали. Орловият му нос с висока основа бе разположен точно в средата над една уста, която според Харди би трябвало да се нарича великодушна. В гъстата му, тъмна коса тук-там на слепоочията се забелязваха сиви косъмчета, но по лицето му нямаше нито една бръчка и те изглеждаха преждевременни или дори боядисани. На ръст бе почти колкото Харди с неговите метър и осемдесет, но тежеше поне с четири-пет килограма по-малко, без помен от отпуснатост.
Вратата бе отворена и той направи крачка встрани, за да пропусне Харди.
По целия път до летището Харди даваше воля на фантазиите си, предвкусвайки с наслада мига, когато ще се изправят лице в лице и той, по дяволите,
Макс и Касандра незабавно промениха разположението на силите.
Децата на Рон като човешки същества, които се намират в епицентъра на тази драма, не бяха се превърнали в централни герои, преди лампата в хотелската стая да светне. Дотогава Харди, естествено, осъзнаваше съществуването им, но те бяха само пионки в шахматната партия, разигравана от него. Обстоятелството, че се намираха
Касандра засия, като го видя.
— Здравейте, господин Харди. — По-естествена от всякога. Изненадана и зарадвана от появата му. Внезапно Харди също свърза името с личицето й. Касандра вече не беше полузабравено приятелче на дъщеря му, а наистина едно от най-добрите — мила, забавна, способна да се изразява със завършени изречения.
Хвърли поглед на момченцето Макс — и то му беше познато. И двете хлапета бяха идвали няколко пъти у тях да си играят с децата му, макар Харди да не бе завързал кой знае какъв разговор нито с едното, нито с другото.
Обърка се, като видя, че дори и сега, в тази угнетяваща обстановка, и двамата несъмнено си оставаха добре гледани деца, току-що изкъпани и облечени в пижамки.
— Да ни помогнете ли сте дошли? — попита Касандра. Обърна се към баща си и обясни: — Ребека казва, че такава била работата на татко й. Той помага на хората. Адвокат е.
Рон не се впечатли, колкото дъщеря си, но изявлението й, изглежда, съответстваше на намеренията му и той се възползва от тази възможност:
— Така е — отвърна непринудено. — Дошъл е да разбере дали не може да ни помогне. — И му хвърли кос поглед с безмълвна молба за съучастничество още от самото начало, а Харди не успя да измисли как да откаже. — Опитва се да ни помогне да се приберем у дома. Деца, вече е време да си лягате, нали?
Последва кратко бърборене за незначителни неща, което най-сетне заглъхна, и Харди получи по едно яко ръкостискане и от двете хлапета, преди да поемат към леглото. И най-суровото изпитание: и двете го погледнаха в очите.
Малко се пообърка, осъзнавайки, че децата са добре възпитани и като че ли обичат баща си. Дори и да бяха малко сдържани, не биваше да забравя, че вече им бе време за спане, намираха се в непозната обстановка, а втората им майка бе убита само преди три седмици. Не биваше да очаква кикот и веселие.
Но не долови дори и помен от страх от чужди хора нито у тях, нито у баща им, а той бе вечният и неизбежен спътник на измамниците.
Смути се. Каквото и да бе очаквал, то нямаше нищо общо с тази уютна домашна сценка между баща и обичливи деца.
Пистолетът му тежеше на колана — глупашка, недодялана, мъжкарска преструвка. Как можа да му дойде наум. Раздвижи се неловко, придърпвайки сакото си, за да го прикрие, и усети да го залива вълна от отвращение към самия себе си.
Кого ли баламосваше? Да не би да е някакъв гангстер. От двайсет години не е ченге. Сега е адвокат, придвижва документи, увещава. Думи и стратегия — оръжията на старци като Дейвид Фримън.
А сега и на Дизмъс Харди.
И все пак тези мисли траяха само миг. Рон се грижеше всичко да тече по реда си.
— Добре, вече няколко пъти казахте лека нощ на господин Харди, стига толкова. А сега марш в леглата! — Твърд, добронамерен, овладян.
Учудващо, но не започнаха спорове. У семейство Харди лягането често бе най-трудният миг в денонощието. Нетърпеливите, изтощени родители се мъчеха да накарат грохналите си деца да признаят, че са поне донякъде уморени. Накрая това занимание се разгръщаше в борба за надмощие на волите, в която и двете страни търпяха поражение.
Но ето че Макс и Касандра вече тръгваха. Още веднъж вежливо пожелаха лека нощ, умишлено печелейки още една скъпоценна секунда, заявявайки на Харди колко много се радват, че е при тях.
Той за пръв път обърна внимание, че се намират в апартамент с отделна стая за децата, а Рон му каза,
