Нищо друго, освен истината

Валънс бе принуден да признае, че Кери надминаваше себе си в следващата част:

— Хайде сега, познайте какво направиха тези благородни петролни компании? Похарчиха купища от собствените си пари да разработят точно добавката, от която се нуждае техният бензин, за да бъде чист и икономичен — нашия стар познайник МТБЕ.

Валънс с удоволствие отбелязваше, че при тези думи често, ако не и винаги, се раздаваше добре организиран хор от дюдюкания.

След което Кери продължаваше така:

— А после се оказа — чисто съвпадение, скъпи приятели, уверявам ви, — оказа се, че петролните компании са установили, че добивът на МТБЕ, получаван от производствени отпадъци при рафинирането на бензина, които преди това са изхвърляли… е, бихте ли обърнали внимание? Ето я изненадата! МТБЕ започва да им носи годишен приход от ТРИ МИЛИАРДА ДОЛАРА!

Отново дюдюкания.

— О, по дяволите, пропуснали са да ни съобщят една дребна подробност. — Един миг напрежение: — Само чуйте! Опасното вещество причинява рак и дихателни увреждания. Всъщност петролните компании, не че са забравили да ни го кажат. Ами ни казаха тъкмо обратното — че МТБЕ оказва едва ли не целебно въздействие върху човешкото здраве. Въздухът ще стане толкова чист, че направо ще се озовем в рая. Ами прочетете първоначалните отчети — (и тях бе съставила Брий) — и току-виж повярвате, че веществото е толкова полезно, че става за пиене. Ако не съществуваше още един проблем. — И тук Кери стигаше до най-сериозното: — Само дето водата придобива вкус на терпентин. МТБЕ се просмуква от резервоарите и двигателите на самолетите и отвсякъде, откъдето се просмукват течностите. А щом веднъж попадне в подпочвените води, във водоизточниците и водните канали на нашия щат, никога повече не изчезва. Никога. При никакви обстоятелства. Не се изпарява. Не се разлага по химичен път. Попитайте хората в Санта Моника, на които им се наложи да затворят пет от водоизточниците си — това съставлява половината от водните им запаси — поради замърсяване с МТБЕ от местните монополни бензиностанции.

И дори сега, дами и господа, дори и днес, докато ви говоря, това вещество се добавя във всеки галон бензин, продаван в Калифорния, и представлява петнайсет процента на галон. Това са четиринайсет милиона и двеста хиляди галона МТБЕ всеки божи ден.

Тълпата обикновено се смълчаваше, поразена от тази статистика.

Кандидатът изчакваше колкото е възможно по-дълго, после свеждаше глава за миг. Прекрасно избираше подходящия момент. Вдигаше очи, понякога дори успяваше да докара по някоя сълза в тях:

— Това не може да продължава. В името на децата ни, в името на нашето бъдеще, то трябва да бъде спряно.

Името ми е Деймън Кери и съм тук, за да сложа край на това.

— И тъй, да теглим чертата: не можем да си позволим коментари за Рон и Брий. Ще се придържаме към основните си теми. Веднъж вече преживяхме същото, Деймън. Остават ни само няколко дни.

— Зная, но…

Ала Валънс знаеше, че и дума не може да става за каквито и да е „но“.

— Слушай — енергично поде той, — всеки ден в големите градове на щата участниците в тези радиопредавания разпространяват мълвата, че петролните компании са убили Брий, за да я накажат, задето е отишла в противниковия лагер и е минала на твоя страна. — Вдигна длан, за да възпре всеки евентуален отговор. — Виж какво ще ти кажа, Деймън. Знаеш не по-зле от мен: хората обичат заговорите, допада им да мразят тия петролни клечки. Това ти помага.

— Но аз не обвинявам петролните компании в…

— Затова излиза блестящо! — Валънс съзнаваше, че кандидатът му и сам може съвсем ясно да го схване, тогава защо се налага да продължава с обясненията? — Деймън, ти си чистникът. Ами достойният ти опонент, който насърчава доливането на МТБЕ, докато не се направят нови проучвания? Я познай! Изглежда така, сякаш защитава интересите на петролните…

— Че то си е така.

Господи! Валънс не можеше да превъзмогне любовта на Кери към чистата истина.

— Да, разбира се, но за теб е от значение единствено, че не бихме могли да платим за радиовремето, което ни отпускат. Ако ги накараме да смятат Рон Бомонт за злодей, всичко ще се разводни.

— Не зная, Ал. Ще ми се да бяха излезли, с какъвто и да е престъпник, с някакъв заподозрян. С някой, който да отслаби натиска.

— Натиска върху кого?

— Върху кого мислиш, Ал? Върху мен.

— Какъв натиск върху теб?

— За Брий.

— Поддържали сте служебни взаимоотношения. Какво има да се обсъжда?

Кери го изгледа.

— Но моментът все пак е крайно неподходящ да излезе наяве, нали? Новините отново я емнаха, случаят не е в девета глуха, репортерите ровичкат.

— И нищо няма да намерят. Чуваш ли? Отпусни се. Нищо няма да намерят.

Лимузината спря. Кери не обичаше да кара събралите се да го чакат. Налагаше се да излезе и да се ръкува с тълпата, да не губи живата връзка със своите гласоподаватели. Пресегна се към дръжката на вратата.

— Добре, Ал, чувам те. Чувам те.

13

Ейб Глицки лежеше буден и се опитваше да не обръща внимание на работещия в съседната стая телевизор. Тяхната икономка и бавачка Рита обичаше телевизията толкова, колкото той я мразеше. Живееше с тях вече почти пет години и бе истинско съкровище, особено що се отнася до Орел. Ейб толкова се нуждаеше от нейните грижи, че би търпял и доста по-лоши неща от злополучната й склонност към популярните боклуци.

И все пак тази вечер при мисълта за затворената Франи Харди и неразкритото нашумяло убийство, започващо отново да привлича вниманието на медиите, тези простотии му изглеждаха непоносими. Той най-после отметна одеялото и седна.

След пет минути, вече облечен, излезе. Каза си, че в края на краищата едва ли е виновен телевизорът. Вдигна го на крак и го изведе мълниеносното прозрение, че Франи и неразкритото убийство са един и същи случай. Не че не го бе осъзнавал и преди, но ги разглеждаше като повече или по-малко отделни проблеми, а ненадейно му хрумна, че не е така.

Едно бе сигурно: не я бе събудил. От очите й личеше, че още не бе заспала в килията си.

— Ейб. Здравей… — Бърз поглед към стените на помещението за свиждане, макар да нямаше къде да се скрие още някой. Стъклена преграда и светлозелена мазилка. Цялото й лице излъчваше само един въпрос — къде е съпругът й? Какво прави Ейб тук посред нощ?

Вратата се затвори зад гърба й и тя отскочи половин крачка, сякаш да избяга от нещо — от този звук. Усмихна се жалостиво и объркано:

— Не ме бива за такива неща.

Ейб застана близо до нея.

— Че кой го бива? — Приближи и я прегърна за миг. Стори му се застрашително безплътна — шепичка крехки кости. Отдръпна се и я огледа — оранжевият затворнически комбинезон свободно висеше на нея. — Храниш ли се?

Тя вдигна рамене, без да отговори.

— Дизмъс ще дойде ли? Навън ли чака?

— Не, сам съм. Проверявам как я караш.

Франи скръсти ръце, призракът на предишната жена се опитваше да излезе напред, очите й