трепнаха.
— Не, ти провери как я карам предишния път, преди да се прибереш у вас. Довело те е нещо друго.
Белегът върху устните на Глицки се обтегна. Това бе неговата лъчезарна усмивка. Поклати глава одобрително.
— Май е трябвало ти да станеш адвокат.
— И така ми е добре, благодаря. — Привдигна се да седне върху масата и го изгледа: — Какво има? Заради споразумението ли?
Глицки смръщи чело.
— Какво споразумение?
— Не е ли заради него? Помислих, че са дошли при теб и са те помолили…
— Не съм чувал за никакво споразумение. Какво е то? Кой ти го предложи?
— Това копеле Скот Рандъл. Дойде преди час. Не разбирал защо не се размазвам от топлота към него, сякаш изобщо нищо не се е случило. — Тя изпитателно се взря в лицето на Глицки: — Наистина ли не знаеш нищо?
— Не. Какво искаше?
— Иска Рон.
— И как смяташе да го изкопчи от теб?
— Каза, че ще се откаже от обвинението за обида, ще спре да настоява за тайната. Нямало да ми се наложи да говоря за нея пред съдебните заседатели.
— И какво иска в замяна?
— Да му кажа къде е Рон. Смятал, че зная.
— Но ти не знаеш, нали?
Франи се взираше в стената над рамото му.
— Нали? — повтори Ейб, но вече бе разбрал. — По дяволите… — изрече рядката за него ругатня с премерена предпазливост. — Какви ги вършиш, Франи? До този миг бях на твоя страна, опитвам се да те измъкна, защото те познавам и обичам от години и съм сигурен, че не си забъркана в убийството. Или и тук греша?
Тя кимна и срещна погледа му.
— Кълна ти се, Ейб, не съм.
Той въздъхна тежко, вероятно успокоен.
— Добре тогава. Какво друго поиска господин Рандъл?
— Само това. Иска да пипне Рон и да го разпита. Каза, че бил наясно къде се крие ключът на загадката — в Рон.
— А къде се крие всъщност?
Седнала на масата, Франи клатеше крака с наведена глава като дете. Най-после вдигна очи.
— Ейб, той е излязъл от къщи и тя е била жива. Когато се е прибрал, вече е била мъртва. Някой я е убил.
Глицки понечи да отвърне, но Франи сложи длан на ръката му, за да го възпре.
— Зная, зная. Ти ми каза, помниш ли? Часът на смъртта. На практика е можел да го извърши, преди да заведе децата на училище.
— Допада ми как го извърташ.
— Я стига, само си го представи! Рон отвежда децата в колата, а после си казва: „Ей, ето удобен момент. Ей сега ще отскоча до горе, ще убия жена си, ще я хвърля от балкона, за да изглежда като самоубийство, ще разкарам от зимната градина всякакви подходящи оръдия за убийство, каквито ми попаднат подръка там…“ — Тя поклати глава. — Ама моля ти се. Нали бях с него през онзи предобед и той изглеждаше прекрасно. Беше напълно нормален. Чисто и просто пихме кафе и се жалвахме от живота, от децата: Знаеш как е. И ти си имал деца.
— Все още имам.
— Разбираш за какво говоря. За ученическите години. За малките хлапета.
Глицки кимна.
— Добре, но нима ти е казал толкова важна тайна, че заради нея да се озовеш в затвора?
— Няма такова нещо, Ейб.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид онази сутрин. През онази сутрин нямаше нищо такова.
— Но от Скот Рандъл останах с впечатлението, че…
— Зная. И сега всички предполагат, че Рон ми е казал нещо онази сутрин. Повтарям ти, нямаше нищо подобно. Дори не си спомням да сме споменавали Брий тогава.
— Тогава защо си тук?
— Защото отказах да съобщя какво ми е казал Рон.
— И доколкото ти е известно, то няма нищо общо с убийството на Брий?
— Това заявих от свидетелското място. — Франи бе предупредена, че да се разкрива каквото и да било от случилото се в залата на разширения състав от съдебни заседатели, е поредна проява на неуважение към съда. В момента изобщо не я беше грижа. — Казах им, че не зная. Не мисля така, но не съм сигурна. — Най-после стана от масата. — Но чуй какво ще ти кажа, Ейб. — Тя го сграбчи за ръкавите на коженото яке. — Дори и да е имал някаква неправдоподобна, непреодолима причина да я убие, а това не е така, пак няма значение. Остави настрана обстоятелството, че не е човек, който би убил когото и да било. Остави това. Работата е там, че дори да е искал, не е можел да го извърши.
Полицаят у Глицки без малко да й повярва, защото практическото основание, което посочваше тя, особено що се отнася до времето на убийството, изглеждаше разумно. Ако Рон Бомонт е убил жена си сутринта; преди да отведе децата си на училище, докато те все още са били там или дори в колата, и е успял да скрие деянието си от тях, трябваше да признае, че това би било направо партизанска акция. Не че не би смогнал да го извърши — и Ейб съвсем наскоро доказваше, че всъщност е напълно възможно, само дето в реалния живот възможно не означава сигурно.
Но пак оставаха въпросителни. Неизбежно е.
— Тогава защо се укрива?
— Откъде си толкова сигурен, че не е отишъл на риба или нещо подобно, за да се махне за ден-два?
Ето така не биваше да отговаря и Глицки зацъка обезсърчено.
— Съпругът ти ми каза. Той е ходил в училището. — Многозначителен поглед. — Зная, че Диз е казал и на теб, което повдига въпроса защо се преструваш, че не знаеш. А също и защо Рон се укрива.
— Може би е изплашен, Ейб. Хората се боят, дори и да не са направили нищо лошо.
— Така е — съгласи се Глицки. — А също така се боят, когато смятат, че ще ги заловят заради деянията им. Виждал съм подобни неща. А освен това не ми отговори на първия въпрос — защо се преструваш, че не знаеш.
Внезапно очите й наистина заблестяха.
— Защото има неща, които не бива да казвам на никого — затова. Дори на теб, дори на Дизмъс. Имам право на лични тайни. Точно като теб, Ейб. Какво ще кажеш? — Франи се отдалечи на няколко крачки, после неочаквано спря и се обърна. — И след като ще си задаваме въпроси, и аз имам един към теб: за какво дойде? Не е за да ме видиш, а ми каза така. Защо ме излъга?
Глицки вдигна ръце. Тя имаше право. Беше съпруга на Харди, една от най-близките му приятелки с изключителни качества, а обстоятелството, че е в затвора, не я превръщаше в престъпник, в заподозряна, в човек, с когото той би трябвало да се държи като полицай. Пак си оставаше жената, грижила се за момченцата му цял месец след смъртта на жена му.
— Много съжалявам, извини ме.
Тя поомекна. Донякъде. Но ръцете й все така бяха скръстени.
— Извинението върши работа. Като начало. — Но и не се отказваше от въпросите си: — И тъй, защо дойде при мен?
— Не можах да заспя. Помислих си, че може би ще ми кажеш за Брий нещо, което да не зная. Хрумна
