Винсънт опита другояче:
— Когато е много мъглява и не можеш да я видиш по друг начин?
— Кое?
— Звезда или планета, или нещо на небето. Ако е истински неясна, не бива да гледаш право към нея, за да я видиш. Гледаш встрани. Ние опитахме. Наистина става.
Така че като си тръгна, Харди не се отби нито при Франи, нито при Ейб, нито при приятеля си, репортера Джеф Елиът, за да се захване отново със случая „Бомонт“.
По предложение на сина си известно време нямаше да гледа право към него. Все още имаше клиенти и телефонни съобщения, и документи за писане, така че отиде в кантората си да се захване с тях.
И действително, насред заниманията си се сети, че Вил Канета стоеше зад него със своя бележник със спирала и записа имената на всички от телефонния секретар на Рон.
Беше казал на Харди, че работи в Централния участък, така че ще потърси номера му в указателя и ще му се обади.
Централният участък, недалеч от китайския квартал и Северния плаж, се намираше в района, където Харди би искал да отвори ресторант, след като се пенсионира. Не че там нямаше десетки други фантастични заведения, разположени на няколко съседни пресечки — „Нощна Флоренция“, „При елена“, „Розовото хлебче“, ресторант „Северният плаж“, кафене „Спорт“, „Златният рог“, — но мирисът на кафе, хляб, бонбони, сусам, печени патици, сирена, риба и наденички довеждаха туристите до почти несекващ неистов глад.
Дори и местните хора като Харди се поддаваха на изкушението. След закуската изобщо не бе гладен, но още щом излезе от колата и усети полъха от ухания, без малко да размисли и да хапне още нещичко. „Чудно — помисли си, — че ченгетата от Централното не са най-дебелите в града.“
Плюс паркирането. Пететажният обществен гараж се намираше точно отсреща през улицата и днешните градоустройствени планове за нищо на света и при никакви условия не биха го одобрили, защото в края на краищата какво политическо изявление може да се направи по повод някакъв си
На излизане от безукорно удобната сграда Харди се помъчи да пресметне на кого да даде подкуп, за да разрушат зданието на участъка, та той и евентуално Дейвид Фримън да отворят на негово място някакво супермодерно местенце. Някой бе направил напоследък същото със старото здание на „Мел Бели“ и човек вече не можеше да стъпи там. Фримън — същи печен адвокат — би могъл да се позове на прецедента и със сигурност ще знае на кого да даде рушвет.
Канета изглеждаше друг човек в униформа. С трите си нашивки, с белезниците, патрондаша, пистолета и палката си беше полицай до мозъка на костите. Изглеждаше по-едър, отколкото по-миналата вечер — по- тежък, по-възрастен, с по-широк гръден кош.
Харди пристигна по времето за предобедна закуска и Канета видимо искаше да се махне от участъка, щом ще разговарят за подобни неща.
Отбиха се в магазина за италиански деликатеси „Молинари“ Канета да си купи сандвич с мортадела и швейцарско сирене с жълтеникави лютиви италиански наденички, каквито обичаше Харди и на които обикновено не можеше да устои, макар че днес успя. Вместо това си купи голяма бутилка минерална вода „Пелегрино“.
Поеха по булевард „Колумб“ към площад „Вашингтон“. Побъбриха няколко минути за незначителни неща, за новото около Франи и стигнаха до свободна пейка точно срещу двете островърхи кули на „Св. Св. Петър и Павел“. Небостъргачът „Коит“ се извисяваше над сградите от дясната им страна. Точно пред тях гол до кръста сивокос мъж с дълга конска опашка обучаваше един ирландски сетер да лови пластмасов диск.
Канета разви сандвича си и Харди заговори. Някой е влизал в надстройката и ако не друго, то поне е изтрил лентата. Навярно е взето и още нещо.
Канета помълча няколко секунди, изгледа Харди изкосо, повъртя обвивката на сандвича.
— Аз го направих.
Харди се помъчи да прикрие смайването си.
— Върнал си се? Онази нощ, след като излязохме заедно ли?
Отхапа от сандвича си. Дълго дъвка. После кимна.
— Вече знаех кой е звънял, нали? Всичките ги записах. — Потупа задния си джоб, където държеше бележника си. И продължи да обяснява: — Моят телефонен секретар у дома побира само девет обаждания. Помислих, че и неговият е такъв. Не исках секретарят да е запълнен, ако позвъни още някой.
— Разумно — отвърна Харди, макар да не мислеше така. Но станалото, станало. Така или иначе, Канета продължи:
— Знаеш ли, винаги казват, че убиеца е съпругът.
Харди кимна.
— Често го чувах, когато бях ченге. Вече не съм толкова сигурен, че е така.
— Бил си ченге? — Канета го изгледа с други очи.
— Само няколко години, веднага след Виетнам попатрулирах малко, а после следвах право. Всъщност Глицки ми беше партньор.
Канета помълча, премисляйки думите му. После попита:
— Значи шефът на „Убийства“ ти е стар приятел, а ти се обръщаш към мен?
— Да, но моята съпруга е в затвора. Глицки е възложил разследването на две от момчетата си, само че вече минаха три седмици, а те не разполагат с нищо.
— И смяташ, че можеш да им помогнеш?
— Не. Смятам, че мога да помогна на себе си.
На Канета това му хареса и той се усмихна.
— Малко са бавнички за теб, а? Тези екипи.
Ето я пак враждебността на уличните полицаи към инспекторите. Харди я надуши още първата вечер и ако не се взираше право в нея, като че ли би могъл да извлече нещо.
Но трябваше да доведе работата докрай.
— Ето как виждам аз нещата. Държат жена ми в затвора, защото тя знае нещо за Рон, нали така?
— Така.
— Защото подозират Рон?
Повторно кимване.
— Така че ако им предоставя някой друг, всеки друг, освен Рон, ще спрат да притискат Франи. Ще я пуснат, защото тайната й няма нищо общо с убийството.
Забеляза, че тази мисъл допадна на Канета. Стратегическите съображения представляваха предизвикателство сами по себе си, но внезапно възникна нещо по-важно — възможността да натрие носовете на инспекторите от центъра на града. Ако Канета допринесе поне малко за разкриване на убийството, вестниците ще се напълнят с него и ще допринесат за доброто му име.
— Казах ти още оная вечер и пак ще ти повторя: смятам, че е заради работата на Брий. Казваш, че ще започнеш с телефонните обаждания ли?
Харди кимна.
— На Рон са се обадили и от двата лагера на Брий, нали? Та се питам защо ли са звънили на
— Искаш да кажеш, че заради тях са я убили. — Напълно забравил за сандвича си, Канета вече се ровеше за бележника си.
— Не съвсем. Отбелязвам само, че ако не го е извършил Рон — а по лични причини бих предпочел да не е той, — това е другият храст, под който трябва да търсим заек.
— Валънс и Джим Пиърс ли?
— Да. Какво има?
Канета бе присвил очи. Взираше се някъде отвъд парка.
— Нищо особено, просто малко познавах Пиърс — нали ви казах, че от време на време се наемах като охрана на свободна практика.
