— И?
Вдигна рамене.
— Едва ли е редно да разговарям с него. Знае, че не работя в „Убийства“ и ще ми стъжни живота.
Звучеше разумно и Харди се съгласи с лекота.
— А останалите? Нали няма да се откажеш? Ето тази Мари например? Коя е тя?
Канета се отзова с предпазливо въодушевление. Очевидно искаше да участва, но не показваше доколко.
— Сигурно най-лесно ще се докопам до застрахователния агент — каза той. — Бил Тилтън. Ако е местен, сигурно го има в указателя.
Харди извади собствения си бележник и преписа имената. Възнамеряваше днес да се срещне с Рон и да получи отговор на повечето си въпроси, но Канета можеше да му бъде от полза — със служебната си значка.
— Добре, има още един обадил се с фамилия — тази Сасака със загадъчната уговорка.
Внезапна мисъл осени Канета.
— Рон се е познавал с доста жени, нали?
Харди не подхвана тази тома. Нямаше да се съсредоточава върху Рон. Барабанейки с пръсти по бележника си, преструвайки се, че размишлява, той най-сетне вдигна очи.
— Каква беше работата ти на охранител, където срещаше Брий?
— По хотели. Тайфи тежкари от Сакраменто, лобисти, политици, веднъж вицепрезидентът, хора от тайните служби и така нататък, и така нататък.
— И каква бе твоята задача? Отделни хора ли охраняваше?
— Не, нищо такова. — На Канета очевидно работата не му допадаше. — Да стоя до вратата, да си нося патлаците, да се държа внушително. Нали знаеш, такива като тях обичат да се фукат. Да показват колко са важни.
— Но дори и на тези сбирки Брий е била важна особа?
Той кимна мрачно.
— О, да. Открояваше се. Искам да кажа, първо биеше на очи хубостта й, особено сред тази шайка льольовци и зубрачи. Но освен това тя винаги държеше някакво слово и събираше овациите. Притежаваше умение… да бъде искрена, много… пламенност, струва ми се. — Канета сам се заплете, опитвайки се да обясни на Харди: — Сякаш че наистина вярваше в думите си. Искам да кажа, че трогваше хората, нали разбираш.
Ако не друго, помисли си Харди, бе трогнала Канета. Но ето че ченгето, отново вперило очи в далечината, като че ли обмисляше нещо. Харди едва не падна при следващото му изречение:
— Знаеш ли, един-два пъти на други места разговарях с нея.
Адвокатът се помъчи да говори непринудено, но това му струваше усилие:
— Имаш предвид лично ли?
Канета все още не бе напълно готов да разкрие подобно нещо, но след миг кимна.
— Всъщност започна случайно. Бях дежурен по движението два-три дни след един от онези купони. — Помълча, но реши да продължи: — Не помня дали преди три или четири месеца. Един късен следобед я спрях за превишена скорост на пресечка от дома й. Очевидно беше пила повечко.
— Пияна ли беше?
— Може би. — С бърза въздишка се поосвободи от напрежението. Внезапно Харди донякъде осъзна защо Канета не искаше да говорят в участъка. Вече бе замесен.
— Сам съм в патрулната кола и, разбира се, я познах. Не й написах призовка. Не беше чак в несвяст, просто малко повечко пийнала. С две думи, качих я в колата и я откарах у тях.
Качила се е в патрулката? Щеше му се да попита дали е имало още нещо. При неговата работа не бе необичайно да чуеш, че някое ченге е спряло хубава жена, защото задните й гуми са изтрити, та да може да се запознае с нея, да се държи обаятелно и да разбере дали е достъпна.
Доста по-сериозното бе, че макар и по-рядко, се случваше полицай да препише адреса на някоя жена от шофьорската й книжка и да започне да я дебне. Харди бе убеден, че Канета му разказва как е нарушил всички разпоредби заради Брий, само защото му се бе представил като бивше ченге, свой човек.
И все пак бе обезпокоително.
И това не беше краят.
— Както и да е, малко след това минавам край дома й, а тя стои на тротоара. Спирам и я питам дали да не я откарам някъде, обаче не, чакала някого да дойде да я вземе. Побъбрихме една минута.
— За какво?
Сви рамене.
— Просто ми благодари, че не й написах призовка. Каза, че всъщност не пиела много. Но напоследък й дошло повечко. В работата. Разправих й, че съм я слушал няколко пъти да държи речи. И ми се струва, че наистина прави добро, че работата й е от голямо значение. Обаче тя поклати глава. „Голяма каша забърках“ — вика, а после май се спря да не изтърве нещо излишно. Каза, че съжалявала. Аз я питам защо, а тя вика — за всичко.
Настъпи тишина.
— Разказвал ли си на Грифин за това?
— На кого?
— На Карл Грифин, инспектора, на когото са възложили случая.
Поглед изкосо.
— Не ме е питал. Аз съм само участъков полицай, как ще знам нещо! — По време на разказа си сержантът седеше прегърбен, с подпрени на коленете лакти. А сега внезапно изопна гръб, сякаш изненадан, че се намират тук. Спомни си за сандвича, отхапа един залък и яростно задъвка.
Харди си убиваше времето, пиейки вода.
— Женен ли си, Фил?
— От единайсет години — спокойно отвърна той. — Синчето тъкмо навърши дванайсет. Понякога човек си мисли, че ако нещата стоят другояче, ако има избор…
Харди ясно чу недоизказаното: срещаш някоя като Брий и я желаеш, желаеш, желаеш, ала вече нямаш избор.
— Но ти си се срещал с нея, с Брий?
— Без всякакви предварителни уговорки. Минавах по едно и също време, а тя тъкмо излизаше, така че понякога се виждахме. Казвахме си: „Здрасти, как си“, нещо такова. Честно казано, имах чувството, че тя искаше да я уверявам, че съм там като неин закрилник. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — А после я убиват през моето дежурство.
15
Джим Пиърс живееше в триетажна сграда в италиански стил, оградена отвсякъде с висок зид с бяла мазилка. Имотът се намираше, както биха се изразили посредниците, в сериозен квартал — на „Норт Пойнт“, на една пресечка от Двореца на изящните изкуства. През този прекрасен съботен следобед туристите, а изглежда и някои кореняци, бяха наизлезли навън на тумби да се порадват на залива с яхтите, да придружат цели орди деца до Изследователския център, хапваха лакомствата, приготвени за пикника, а с остатъците хранеха патиците в езерото.
Всичко това Харди видя, връщайки се седем преки към „Норт Пойнт“ от паркинга, който намери, след като четири пъти обиколи езерото. Докато вървеше, се усети, че размишлява над възможността патиците по недоглеждане да се хранят с късчета патешко от китайския квартал, със случайни трохички пачи пастет, може би с препечена патешка кожичка или с парченца гърди от нечия салата и че този канибализъм някой ден ще предизвика вдъхващата страх болест „Луда патица“, която обаче ще си остане неоткрита поне още двайсетина години, а тогава вече ще е твърде късно. Днешните любители на патешко ще мрат като мухи.
Остави мислите си да витаят като защитна реакция срещу уплаха, който го обзе, щом за пръв път установи адреса, даден му от Канета. Но ето го вече тук, пред внушителната и яка черна порта, и не му
